Майн Рид - Скватерите

След известно време антилопата си почина малко и като видя, че кучетата се бяха отстранили, хукна наново да бяга. Но този път тя отърча в друга посока, към един от хълмовете. Очевидно тя разчиташе, че там ще се защитава по-удобно. Но едва тръгна от мястото си, кучетата я погнаха и пак я настигнаха, и накараха да спре, след което пак се отстраниха и я оставиха сама.

Минаха няколко минути и каамата отново се опита да бяга, хукна с последни сили. Цялата глутница тутакси я последва. Този път антилопата се отправи към скалите и понеже сега пътят й беше покрай нваната, ловците прекрасно можеха да виждат всичко, което ставаше.

Каамата тичаше по-бързо от всеки друг път и кучетата като че не можеха сега да я настигнат. Фон Блум и синовете му мислеха, че нещастното създание този път ще се спаси от неуморните си преследвачи. Дълго наблюдаваха тази гонитба: ето, голямата антилопа изглеждаше вече като малко жълто петънце на склоновете на скалите. А кучетата съвсем не се виждаха. После и жълтото петънце изведнъж изчезна и ловците не можеха вече да виждат нищо.

Нямаше съмнение, беше паднала и каамата!

Тогава в ума на Фон Блум се зароди странно подозрение. Той стана бързо, заповяда да оседлаят квагите, и, придружен от Хендрик и Ханс, препусна към мястото, където за последен път бяха видели каамата.

Наближиха мястото предпазливо и под прикритието на храстите можаха да доближат на двеста крачки и да видят всичко.

На двадесет и пет метра от скалата лежеше каамата, вече наполовина изядена, но не от тия кучета, които бяха я докарали тук, а от техните малки, на различна възраст.

Няколкостотин кученца бяха наобиколили трупа, караха се помежду си и късаха от месото. Някои от кучетата, взели участие в лова, лежаха наблизо и дишаха тежко. Но повечето от тях бяха изчезнали, пръснали се без съмнение из многобройните пещери, които се виждаха в скалите.

Излизаше, че дивите кучета всеки ден докарваха тук антилопи, за да хранят малките си и че те не ги умъртвяваха по-рано, за да не става нужда после да влачат труповете на такова разстояние.

Че те правеха това постоянно, доказваше голямата купчина кости и рогове от различни видове големи антилопи наоколо.

Като видяха малките кученца, Фон Блум и синовете му се втурнаха бързо напред да уловят няколко. Но напразно. Умни като бащите и майките си, кученцата, щом видяха ловците, в миг оставиха яденето и изчезнаха из пещерите си.

Но те не бяха толкова хитри, че да избегнат клопките, които ловците всеки ден им устройваха. И не мина и седмица и около дузина бяха вече уловени и поставени в яма, изровена в сянката на старата нвана нарочно за тях.

След шест месеца някои от тях придружаваха вече господарите си на лов за слонове и проявяваха толкова ум и смелост, колкото може да се очаква от кучетата от най-добра порода.

Няколко години Фон Блум води живот на ловец на слонове. Всички тази години старата нвана му служеше за жилище. Децата и слугите му бяха единствените другари. Те бяха самотни конници. Но това време не може да бъде наречено най-нещастното в живота им, защото се ползваха през всичките тези години от най-висшето благо на земята — здравето.

Впрочем, Фон Блум не остави децата си да израснат без възпитание. Той не им позволи да си останат просто „горски деца“. Научи ги да четат книгата на природата, нещо, което училището не може да научи никого. Той ги възпита да обичат Бога и да се обичат един друг. Пося в сърцата им семената на добродетелите — чест и нравственост, без което никое образование няма стойност. Научи ги да се трудят и във всичко да разчитат сами на себе си, внуши им задълженията, налагани от живота и Цивилизованото общество, за да могат, като се върнат в обществото, да бъдат като връстниците си. С една дума годините, прекарани в пустинята, сред дивите животни, не бяха изгубено време в техния живот. Впоследствие те можеха да си спомнят за тях със задоволство.

Но човекът е създаден за живот в обществото. Човешкото сърце дири общуване с други хора, а умът, особено ако е развит от образованието, го влече да вземе участие в обществения живот и страда, ако някакви причини го лишават от това участие.

Така беше и с минхер Хендрик фон Блум, самотния скватер. Той страстно желаеше наново да се върне ви кръга на цивилизованото общество. На него така му се искаше още веднъж да види местата, където животът му беше текъл така спокойно и щастливо, искаше му се пак да се засели сред приятелите и познатите от старите дни в живописният окръг Грааф-Райнет. А и наистина, не беше необходимо да стои повече в пустинята. Вярно е, че се бе пристрастил към дивия живот на ловеца, но той повече не му носеше полза. Слоновете бяха напуснали тази местност и на двадесет мили наоколо не можеха вече да се срещнат. Те прекрасно бяха разбрал значението на пушечния изстрел, цялата му опасност бяха разбрали, че от всички врагове най-страшният човекът. И те така старателно го избягваха, че ловците по цели седмици не виждаха нито един слон.