Майн Рид - Скватерите

Квагата скоро настигна тежката каана: тя кривна малко настрана и стадото профуча край нея. И не само стадото. Хенриховата квага също. Така че не минаха и пет минути и те бяха вече на не повече от миля от гората и продължаваха да препускат напред.

Щом каана спря, Хендрик поиска също да спре и затова силно дръпна поводите, но за негово учудване квагата му съвсем нямаше намерение да изпълни желанието му. Напротив, тя прехапа юздата, притисна уши и полетя още по-бързо напред подир стадото.

За да я накара да се обърне назад, Хендрик силно опъна десния повод: но халката се строши, юздите се плъзнаха по челюстите на животното и паднаха, квагата се почувства съвсем без юзди и можеше да лети свободно, накъдето си ще. А тя явно искаше да се присъедини към бившите си другари, които, разбира се, бе познала, ако се съдеше по цвиленето й.

Хендрик отначало не придаваше особено значение на това, че юздата се бе скъсала. Той беше един от най-добрите ездачи на Южна Африка и можеше свободно да се държи на седлото и без юзда. „Квагата скоро ще спре, мислеше си той, и тогава ще поправя юздата.“

Но скоро настроението му започна да се променя. Той забеляза, че квагата не само не забавя, но все повече ускорява своя бяг, като се стреми да се присъедини към стадото, което от своя страна се носеше напред, без да проявява и най-малко намерение да спре.

То бягаше от страх: виждаше, че го гони конен ловец.

Разбира се, неговата стара другарка, квагата, която Хендрик яздеше, добре разбираше всичко, но можеше ли тя да му разправи коя е! Нима другите животни щяха да й повярват, като виждаха на гърба й „нещо такова високо“?

А какво правеше Хендрик през всичкото това време? Нищо. Той нямаше възможност да спре своята квага. Не се решаваше да скочи от седлото, защото при падането лесно можеше да си строши главата в острите скали. Какво му оставаше да прави?

Какво мислеше той? Отначало не придаваше значение на това приключение. Но след три мили препускане започна да гледа по-сериозно, а след още две разбра, че положението му бе крайно опасно.

Ето, мина вече шестата, седмата миля. Квагите, страхувайки се да не изгубят свободата си, препускаха без да забавят стъпките си, а оседланата квага, желаейки да си възвърне изгубената свобода, не оставаше назад.

Хендрик започна силно да се тревожи. Как ли щеше да завърши това безумно надпрепускане? Къде ли щеше да ги отведе? Може би в пустинята, където лесно можеше да загине от глад и жажда. И сега вече бе много далече от лагера, не знаеше в каква посока се намира. Дори и да спреше сега квага, той не би знаел в каква посока трябва да се обърне. Трябваше изглежда да загине.

И той започна да избира удобно място, където да може да скочи от седлото, когато изведнъж му мина една мисъл. Свали куртката си и я хвърли на шията на квагата, като завърза ръкавите й. А после прехвърли полите на куртката върху главата.

Щом куртката покри очите на квагата, тя моментално спря, разтреперана от ужас. Хендрик насмалко не падна през главата й, но се задържа. После скочи от седлото, оправи юздата, сложи я на квагата, скочи отново от седлото и свали куртката от главата й.

Квагата се почувства победена. Старите й другари бяха вече изчезнали, а с тях и мечтата за свобода. Тя послушно се обърна и бавно тръгна назад.

Хендрик не знаеше пътя за дома. Най-напред тръгна по следите на квагите и скоро стигна до мястото, където бе оставил пушката си.

Слънцето бе залязло и не можеше да му показва пътя, нямаше храсти, нито хълмове, които биха могли да го ориентират, и ловецът реши да продължава пътя по следите. И макар че се въртя още дълго, вечерта беше вкъщи и разказваше приключението си.

По това време обитателите на нвана започнаха да се безпокоят от голямото количество хищни зверове, които се бяха появили в съседство. Миризмата на печено месо, която всеки ден се носеше от лагера и остатъците от убитите антилопи привлякоха много хиени и чакали. Те скитаха наоколо, а тази нощ се бяха насъбрали под самата нвана и в продължение на няколко часа досаждаха с ужасния си хор. Разбира се, никой не се страхуваше от тях, защото всички бяха в пълна безопасност във въздушното си жилище, където не можеха да ги достигнат нито хиени, нито чакали. Но все пак близкото съседство на тези животни беше много пакостно: не можеше да се остави нищо долу, което да не го унищожат; да не говорим за месото, дори онова, което бе направено от кожа, биваше унищожавано. Неотдавна хиените изядоха наполовина седлото на Свартбой, така че стана негодно за нищо. С една дума, те бяха станали такъв бич, че трябваше някак да се отърват от тях.