Майн Рид - Северните момчета

— Като че ли се загубихме — каза най-после Стюарт.

— Колко се радвам! — извика Харолд. — Ще пренощуваме тук, хубавичко ще се наспим под тези борове. А сега съм гладен и доста изморен.

— А вълците? — подсети го Хари.

— Имаме си пушки!

— Да, но да не мислиш да бдиш цяла нощ с пушката си?

— Може да се редуваме…

— Оставете този разговор — прекъсна ги Стюарт. — Срещу вълците има по-добро средство от вашите пушки.

— Какво? — в един глас попитаха момчетата.

— Огънят! Ще накладем голям огън и ще го поддържаме до сутринта. Това не е трудна работа — нощите тук са къси. Лошото е, че наистина няма какво да ядем.

— Може да сварим супа — предложи Хари. — В чантата си имам булгур, а у Харолд е бульонът.

— А съд и вода? Може ли да се свари супа без тях?

— Ах, да. Дори не помислих за това.

— А то е главното. Тогава най-добре е да направим така: Харолд ще събере тук повечко съчки, а ние с Хари ще отидем на лов.

Учителят и Хари тръгнаха, а Харолд се залови да събира дърва и съчки. Те поне бяха в изобилие наоколо и той за кратко време събра грамаден куп. Изведнъж чу два изстрела и разбра, че брат му и Стюарт са попаднали на някакво животно. Накладе голям огън, чиито пламъци се издигнаха високо нагоре и служеше на ловците за ориентир къде се намира Харолд. Когато двамата се върнаха, огънят силно пращеше и стълб от черен дим се виеше над него. На Харолд много му хареса, че огънят ставаше все по-голям, и продължаваше да трупа още дърва и клони. Ако Стюарт не се беше върнал навреме да го спре, може би гората наоколо щеше да пламне.

— Стига, стига, Харолд! Ще направите пожар! Вижте, най-близките дървета започват да тлеят.

— Че какво от това? Нима гората принадлежи на някого?

— Това не зная. Но даже и да не е собственост на никого, защо да погубваме напразно нещо, което е създал Бог?

— Извинете, господин Стюарт! Малко се поувлякох.

— Добре, момчето ми! Ще ви помоля друг път да обмисляте своите постъпки. А сега чуйте: Хари уби една патица. Оскубете я с него, докато аз одера кожата на това животно, което уцелих — каза учителят и пусна на земята един заек.

Когато вечерята беше готова, нашите пътешественици се нахраниха добре. Тъй като нямаха вода, изпиха по няколко глътки ракия, която се пазеше у Стюарт, и си легнаха да спят.

Нощта мина благополучно. Сутринта всички изпитваха силна жажда, но никъде наоколо нямаше вода. Бяха се отдалечили твърде много и от водопада, дори бученето му не чуваха. Мъчени от жаждата, нашите пътешественици прибраха нещата си и продължиха, като се ориентираха по слънцето. Така вървяха няколко часа и стигнаха края на гората. Слънцето силно напече, а жаждата стана просто непоносима. Изведнъж Харолд спря и весело извика:

— Вижте, вижте! Тук почвата е мека, ето и следи от някакво животно.

— Да тръгнем по тях — каза Стюарт. — Сигурно водят към вода.

Зарадвани, усилиха крачките си. Следите ставаха все по-ясни. Най-после с радост видяха пред себе си светлата лента на малко поточе.

— Ура! — извикаха двете момчета и се завтекоха към чистата като кристал вода.

Наведоха се и така жадно започнаха да пият, че Стюарт трябваше насила да ги откъсне от потока — страхуваше се да не се простудят и да се разболеят, болеят.

Като се разхладиха от водата, пътниците се разположиха на брега на потока да си починат. Мястото беше прелестно и те с наслада му се любуваха, но скоро усетиха глад. Харолд пак се залови да накладе огън, а Стюарт и Хари отидоха на лов. След час се върнаха с две диви патици, които набързо бяха оскубани и опечени. За минути от тях останаха само костите. Развеселилата се компания си пийна и вода с по няколко капки вино, което се откъсна от сърцето на пестеливия Стюарт. После продължиха пътя си.

Изминаха няколко дни. Разнообразието на пътешествието се състоеше само в смяната на едно място с друго. Като стигнаха Вине, пътниците наеха кола до подножието на един фиелд 3 3 Фиелд — високо планинско плато без растителност, над снежната граница. Б. пр. , където имаше жилища, пощенски път, станции за почивка и смяна на пътните екипажи.

Пътят от Вине беше заобиколен с красиви пейзажи, от конто човек трудно откъсва поглед. Като стигнаха първата станция, оставиха колата и наеха коне за езда. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова въздухът ставаше по-хладен. Скоро се появи и снегът, покриващ тези места през цялата година. Вечерта стигнаха до планинска къщичка, сгушена под грамадна скала — на завет от студа и вятъра.