Майн Рид - Стрелците в Мексико

— Хари — каза той, — не ще е зле да избягаме, а?

— Нищо по-хубаво от това — отговорих, — но как ще избягаме, когато сме завити като пеленачета!

— Това не е нещо ново за нас! Ако не можем да си служим с ръце и нозе, можем да се търкаляме и да си служим с устата.

— Това не е достатъчно, Чарли!

— Достатъчно е отначало. Виждате ли там, където са храстите, един отличен нож, захвърлен от някой жълтолик… Той трябва да е сякъл сухи клони за огъня и си е забравил ножа… Искате ли да го взема, тъкмо никой не ни обръща внимание сега?

— Вземете го, но какво ще правим с него? Струва ли си да рискуваме напразно? Само едно непредпазливо движение, най-малкото изшумяване — и вие ще загинете, а заедно с вас и аз!

— Не бойте се: по-лесно ще се чуе една сянка, отколкото аз? Добре, че тук е тъмно и никой не гледа към нас? Не им трябваме ние сега! Гледайте само какво ще правя, а вие си лежете спокойно.

Поклатих утвърдително глава.

Чарли почна полека да се търкаля като дърво и с устата си отмахваше сухите клончета и листа, които можеха да го издадат с шумоленето си.

Така той се промъкна до големия изваден нож, който лъщеше под червената светлина на огъня, грабна го със зъби и пак се върна при мене.

— Видяхте ли? — шепнеше той. — Никой не забеляза нищо! Сега нека се помъчим да се търколим в гъсталака. Ей там, отзад, има гъста папрат. Да идем до там, че тогаз ще видим какво ще правим нататък. Ще видите, че ножът много ще ни помогне… Впрочем хайде отначало да се престорим, че сме заспали… Хъркайте силно!

Разбрах неговата мисъл и така захърках, че листата на дърветата затрепераха. Чарли направи същото.

— Виждате ли как дълбоко заспаха американските кучета! — извика един от пируващите. — С нищо не можеш ги обезпокои: тям е все едно да бъдат в плен или да се изтегнат в палатките си. Страшно безгрижен народ!

— Толкова по-добре. Нека си хъркат! — забеляза друг. — Поне няма да мислим за тях: който хърка, не може да намисли нищо лошо.

— Имаш право! Да пийнем още, другари, за дълголетието на нашия храбър капитан!

Дигна се див рев от благопожелания за „капитана“, който мълчаливо и с достойнство се поклони, като благодари по този начин за пожеланията.

— Е, сега да се движим! — шепнеше Таплън.

Още веднъж изхъркахме колкото се може по-силно и тихичко се изтърколихме в гъстата папрат.

— Сега легнете на очите си — каза Таплън. — Аз ще ви прережа вървите, после вие — моите, и тогава нека ни дирят! Подир десет минути ще бъдем вече далече оттука.

Като стисна ножа със зъбите си, моят спътник почна да го търка по връвта, която ми свързваше ръцете, докато тя се откъсна на едно място. Тогава той пусна ножа и със зъби разбърза възлите.

Със свободни ръце аз сам вече си разбързах краката и като замахнах два пъти с ножа, прерязах вървите, които свързваха Таплън.

— Ох! Слава тебе, Господи! — продума той и въздъхна от дълбочината на душата си. — Сполучихме! Само да не ни усетят тия дяволи… Хайде, напред, където ни виждат очите!

Но не бяхме още успели да дойдем до височината, от върха на която сутринта се наслаждавахме на ландшафта, и ето че чухме тропот на коне.

— Охо! — извика Чарли. — Да не ни настигнат тия проклети зверове?

— Не — възразих, след като се вслушах. — Ония са много, а тука яздят само двама… А!… Виждате ли да лъщят пагони и саби? Чувате ли гласовете им?… Те са ония юнаци, които си размениха дрехите с нашите!

И наистина, това бяха Фогел и Ланти, които идеха насреща ни. Ние се застигнахме до края на самата пропаст. Дезертьорите още не се бяха досетили кой стои пред тях и ние, като диви котки, се хвърлихме зад тях на конете им и почнахме да ги душим. Конете се изправиха на задните си крака и ни изтърсиха заедно с тях на земята. Там продължихме борбата с хапане, душене и добри ритници? Най-сетне надвих, като замаях Фогел със силен юмрук в слепите очи и го блъснах в бездната.

— При мен! При мен! — отчаяно викаше Чарли, изглежда, изтощен от борбата. — Халър! На помощ!

Завтекох се към него, но в същия миг видях как Ланти го вдигна във въздуха и с все сили го запрати в бездната.

Раздаде се сърцераздирателен вик…

Смразих се от ужас, но не задълго. Викът на загиналия ми приятел още гърмеше в моите уши като зов за отмъщение.

— А! Негодник! — извиках, като се съвзех и се хвърлих върху неподвижно застаналата край брега на бездната фигура. — Сега удари и твоят час!

Сграбчих тази фигура с двете си ръце за кръста и напрегнах всичката си сила, за да я блъсна долу, в бездънната пропаст, дето вече лежаха два окървавени трупа.