Виното, любовта и ревността съвършено завъртяха главата на моя приятел и той никак не можеше да се вразуми.
Впрочем, и аз се бях разпалил, но все пак още можех да разсъждавам трезво.
— Трябва по-скоро да се махаме от тук, докато не се е мръкнало, иначе ще объркаме пътя — казах между другото.
— Не се страхувайте, няма да се изгубим! — възрази Чарли. — Аз съм научен в степите да се ориентирам по звездите. Нека си похапнем тука, след това да тръгнем. При това, ще трябва да поприказвам с нея — ненапразно съм я търсил и намерил.
Отстъпих отново.
Нахранихме се, седнали на широка дървена пейка пред масивна маса. Нагостиха ни с няколко отлично сготвени испански ястия и с бутилка mezcal, много силно питие от листата на maguey.
След обеда Таплън искаше непременно да погледа как момичетата плетат шапки. Легнал на рогозка пред краката на Пепе, той й разказваше за земята на янките, за нейните безгранични степи и за приключенията, които е преживял там. Тя го слушаше, като работеше бързо с тънките си гъвкави пръсти и сегиз-тогиз му изпращаше красноречив поглед на възторг и дълбока симпатия. Ясно бе, че е готова да му отвърне с взаимност?
Горкият Таплън! Неговите мечти не се сбъднаха. И тука причината не бе Пепе, ами неговата излишна храброст и безгрижие. Но да не изпреварваме събитията.
Помогнах на Анита да разчисти материала за плетене и с удоволствие отговарях на нейните разпитвания за моето отечество и живота ми. Понякога вмъквах някоя цветиста фраза по вкуса на ония кавалери, които по професия се влачат подир женския пол. Тя свенливо се изчервяваше, засмиваше се и задаваше нов въпрос. Старите седяха при нас и сегиз-тогиз правеха своите забележки или запитваха нещо.
Но ето че слънцето почна да залязва. Като видя това, дори Чарли разбра, че е време да си вървим.
Анита се нае да ни прекара през скаляците и да ни изведе на пътя.
Домакините решително не искаха да им заплатим. Тогава извадихме по един пръстен от ръцете си и помолихме момичетата да приемат от нас този знак за спомен. Тия подаръци приеха с удоволствие.
Простихме се приятелски със старите и с Пепе, обещахме да дойдем пак при пръв удобен случай и тръгнахме на път, придружени от Анита и кучето.
Известно време яздехме мълчаливо. Таплън бе замислен; и аз се натъжих отново, като си мислех за оная, която бе далеч от мене и може би се въртеше във вихъра на светските удоволствия.
Мръкваше се. Тъмнината бързо се спускаше и завиваше с непроницаемата си покривка околностите.
Когато преминахме около една миля, Чарли, който бе ариергард, изведнъж извика: „Стой!“
Спрях и го попитах:
— Какво има?
— Имахте право, като казвахте, че напразно се закачих с оня мексиканец. Той може да им напакости, макар те никак да не са криви.
— Страхувам се, че той именно това ще направи.
— Е, ама и то ще му се плати! — извика Таплън и скръцна със зъби. — Тя обеща да дойде в лагера и аз ще науча всичко. Но дявол да го вземе!? Каква е тази работа! Изгубил съм си пистолета! Къде ли е пропаднал?
— Боже мой, че и моят го няма! — извиках като бръкнах в кобура.
Погледнахме се в недоумение и тревога. Положението ни ставаше крайно незавидно.
На нашите разпитвания Анита отговори, че не е виждала никакви пистолети. Когато сме пристигнали в къщата, като разседлавала конете, тя видяла в нашите кобури бутилки, но пистолети нямало.
— Кога видяхте пистолета си за последен път? — обърна се към мене Таплън.
— Виждах го… Почакайте, сега разбирам къде са изчезнали! Помните ли ония подозрителни хора, на които обърнах вниманието ви в Сан Мигуел? Те са измъкнали пистолетите ни, докато закусвахме. Това е ясно като ден.
— Може би. В такъв случай, действително трябва да се пазим.
— Да, и то много трябва да се пазим? Каква глупост направихме, дето не взехме пистолетите при себе си в гостилницата, а ги оставихме пред очите на всички!? Все проклетото вино е причина. Да не бяхме пили, по-добре щяхме да обмисляме своите постъпки.
Слизахме в дълбока пропаст, по чието дъно течеше поток, който от дъжда бе станал като река. Но до водата не достигнахме. На едно място пътечката изведнъж се извиваше и пак се качваше нагоре по една почти отвесна скала, на която тук-таме растяха сухи кедри и бодливи кактуси. Горе растителността бе по-едра и по-гъста. Някои дървета бяха надвесили върховете си почти хоризонтално над главите ни и като че ли едва се държаха за края на скалата.
Читать дальше