Майн Рид - Стрелците в Мексико

Започна се преобличането. Най-напред ни разбързаха ръцете и ни смъкнаха панталоните и ботушите. После пак ни вързаха краката и ни надянаха отвратителните и изподрани войнишки шинели, които воняха като леш.

Дори шапките и чорапите ни взеха. Останахме боси и гологлави, докато дезертьорите се изконтиха с нашите дрехи и с грубо кискане се величаеха един други като капитан Фогел и лейтенант Ланти.

Гверилясите им се поклониха ниско и им честитиха „произвеждането“.

Главатарят и дон Хуан дойдоха при нас. От разговора им можеше да се заключи, че първият е бил изпратен от Санта-Ана за разузнаване, че хората, които видяхме в Сан Мигуел, действително са принадлежали към неговия отред и че дон Хуан за отмъщение ни е издал.

После се разясни, че искат да ни закарат в San Andres Chalcomulco, където ще чакат самия Санта-Ана, който отивал в Сан Пуебло.

— Ей, вие, новите! — извика главатарят на Фогел и Ланти. — Я елате тук! Искам да ви пратя на едно място… Я се обърнете!… Добре сте се наконтили… Впрочем изведнъж се познава, че мундирите не са били шити за вас, но няма нищо… Ами де ви са сабите? А! Другарите ви ли са ги пипнали? И тям се пощяло да се понагиздят, но това не влиза в моя план… Ей, момчета! Върнете сабите! Те трябват засега на тия юнаци. После ще ви се върнат; дайте ги по-скоро.

Двамата гвериляси, които бяха взели нашите саби, с неудоволствие ги подадоха на главатаря, който заповяда на дезертьорите да си ги закачат. Той им каза нещо шепнешком, след което те отвързаха по един кон, качиха се и препуснаха към нашия лагер.

Щом заминаха дезертьорите, нас ни завързаха към гърба на мулетата; целият отред възседна конете и тръгнахме на път.

Времето бе хубаво. Стана съвсем тихо и небето се покри с милиарди звезди, сред които плаваше сребърната луна.

Като премина гората, отредът почна да пресича долината, тук-таме покрита с храсталаци.

На едно място пътят се разклоняваше. Там се спряхме.

— Та не обичате ли да заповядате на гости, капитане? — питаше дон Хуан. — Моята хациенда не е далеч от тука.

— Не мога — отговори главатарят, — трябва да ида при началника, преди да съмне, а у вас ще се разположим и ще закъснея. От опит зная това. Не за първи път сме имали работа с вас. И досега помня как веднъж ме угостихте дотолкова, че цяла неделя после не можах да изпълнявам своите длъжности.

— Ха-ха-ха! Слабичък сте били, капитане!? Тогава добре, няма да настоявам, а ето какво ще направя? На половина миля от тука има една стара изоставена къща. Тя ви се пада на път. Спрете се там да починете, аз скоро ще ви пратя кошница със закуски и няколко бутилки каталан. Вие и хората ще се подкрепите малко и тогава с нови сили ще вървите нататък. Съгласни ли сте?

— На това съм съгласен. Благодаря ви, дон Хуан. Ние наистина не сме яли нищо от тази сутрин и страшно изгладняхме.

— Отлично. Засега довиждане! Моят човек скоро ще ви настигне.

При тия думи плантаторът тръгна надясно, а ние — наляво.

Подир един час стигнахме полусъборена къща, която се намираше в голяма ливада, заградена с храсти.

Снеха ни от мулетата, хвърлиха ни на земята и се заловиха да палят огън. Подир малко дойде изпратеният от дон Хуан човек с грамадна кошница, пълна с разни студени закуски, хляб и вино.

Мислехме, че ще ни оставят гладни, но не ни оставиха: главатарят заповяда на двама свои подчинени да ни нахранят като малки деца — туряха ни в устата късове печено месо и хляб.

— Ако умрат от глад, началникът нищо не ще изкопчи от тях — казваше той, като че ли да оправдае необикновеното си милосърдие.

От тия думи заключихме, че от нас ще искат да предадем тайните планове на нашата армия, но това бе съвършено напразно: нямахме намерение да ставаме предатели, макар и да ни подхвърлят на най-жестоки мъки.

Като ни нахраниха, всички се разположиха около огъня.

— Ами добре ли са вързани? Да не избягат? — попита главатарят, който стоеше отделно, подпрян на гнилата стълба при входа на къщата.

— Така са вързани, че не могат да се помръднат — отговори един гвериляс.

— Тогава можете спокойно да ядете и пиете, без да ги караулите. Давам ви цял час почивка.

И наистина, краката и ръцете ни бяха толкова здраво стегнати, че ние не можехме по никой начин да избягаме.

Но не за пръв път се намирахме в такова положение и затова се бяхме налапали с различни фокуси.

Докато господа мексиканците весело пируваха, гълтаха каталана и закусваха чудесии, които и насън не бяха виждали, ние си шепнехме с Таплън: