Майн Рид - Златната гривна

Щом изпълни задължението си, Мегер побърза да навести своя приятел.

— Ами — казваше Армстронг в минутата, когато Ван Дайк спря край палатката му, за да подслушва, — да оставим този разговор. Какво е направил или какво не е направил Ван Дайк, това не ни интересува.

— А видя ли този дявол Макдиармид как се биеше?

— Като лъв. По едно време си помислих, че ще го хванат в плен.

— О, за това не биваше да се страхуваме. По-скоро щеше да се остави да го насекат на парчета, отколкото да бъде пленен. Той добре знае какво го очаква.

— Много се радвам, че не е заловен. Но е възможно Евън Рой да е отнесъл само трупа му със себе си. От това се страхувам. Но смъртта на бойното поле е най-голямата награда за войника. Той не можеше да линее между сиуксите, нито да се върне между нас… Колко жалко, че този смел младеж — толкова смел и способен — е тръгнал по грешен път…

— Малко офицери като него са необходими и нашата армия би станала най-добрата в целия свят. Как мислиш, дали някой не го е познал?

— Никой, сигурен съм в това. Първо, изрисуваното му лице, второ, нали само ние двамата го познаваме. Кой би могъл да си помисли, че индианският вожд Златната гривна е бивш възпитаник от Уест Пойнт?

— Това е много пикантно. Ще ми разрешиш да разкажа тази история в „Хералд“.

— Не, драги Мегер, умолявам те, недей, дори не споменавай за това. Че на кого другиго освен на него и на Червената стрела дължим живота си? Без неговата намеса щяха да се разправят с нас много преди да връхлети ураганът, който ни помогна. Ако разберем, че е умрял, тогава може, но засега нищо не е сигурно. Евън Рой би направил всичко, за да го спаси. Трябва да пазим тайната му. За нас това е въпрос на чест.

— Съгласен съм с теб, но ми признай, че по-голяма услуга на вас двамата с Макдиармид не може да ви направи никой освен един заклет вестникар. Засега само ще съхранявам тази любопитна история.

— Оценявам по достойнство всяка твоя жертва, бъди уверен в това — каза Армстронг усмихнат.

— Сега се погрижи добре за почивката си през тази нощ — каза Мегер, като ставаше, — докторът каза, че раната ти не е опасна, а полковникът е приготвил чудотворен мехлем — заповед за теб в полка.

Корнелиус побърза да отмине, за да не го забележат.

— Гледай ти! Ех, че новина! — шепнеше си той на път за палатката си. — Армстронг и Мегер познават Златната гривна. Трябва тази работа да се продаде както подобава и добре да се поразпита за този Макдиармид.

Настъпи Бъдни вечер. Бяха изминали вече два месеца, откакто Корнелиус ван Дайк беше принуден да си подаде оставката, осъден от всички офицери. За да се поутеши, той се отдаде на всякакви развлечения, като използваше всички възможности, които можеше да даде Ню Йорк на човек без работа и с много пари.

Една вечер той беше в Италианската опера и тъкмо се настаняваше на обичайното си място в партера, когато забеляза полковник Сейнт Ор със съпругата му, пристигнали за малко в Ню Йорк. Бившият лейтенант се уплаши не на шега и побърза да се скрие. Навсякъде го преследваше късият енергичен надпис на полковника, надраскан върху молбата му за напускане на полка: „Мнението ми, господин министър, е, че армията ще спечели много от незабавното уволнение на този офицер. Сейнт Ор.“ Щом видя полковника, тези думи му се сториха като отпечатани върху завесата на театъра.

Докато излизаше бързо навън, той си каза:

— Ще трябва да се отбия в най-близкото кафене, за да изиграя един билярд.

Но докато си търсеше партньор, слухът му беше поразен от познат глас:

— Драги Мегер, трябва да знаете, че ние във форт Лъки нямаме билярдна маса, за да тренираме. Ще трябва да ми отстъпите двайсет и пет карамбола аванс.

Дебелият човек, който произнесе това, не беше друг, а капитан Щрикер. И той знаеше историята на Корнелиус. Значи и оттук трябваше да се бяга. Отгоре на всичко специалният кореспондент го гледаше право в очите, и то не особено любезно. Корнелиус познаваше Марк Мегер, беше чел и знаменития му репортаж, отпечатан на три колони във вестника под примамливото заглавие „Изправената мечка“ — военен съвет в лагера на сиуксите. — Подробен репортаж на специалния кореспондент на „Хералд“. Беше прочел, разбира се, и за подвизите на Армстронг, и двусмислените подмятания за Ван Дайк, нещо, за което той нямаше ни най-малко желание да си припомня.

Вече се бе приготвил да избяга още веднъж, когато внезапно почувства една ръка върху рамото си и чу тежък глас: