Майн Рид - Квартеронката

— О, никога! Никога! — прекъсна ме д’Отвил с такова дълбоко убеждение, че аз останах изненадан.

— Защо казвате така, мосю?

— Защо ли?… Защото имам известен опит в това отношение: колкото млад и да ви се виждам, сам съм преживял подобно нещастие. Бедната Йожени! Такава рана мъчно заздравява; тя не ще се излекува от нея. Ах… никога!

— Вярвайте ми, аз я съжалявам — съжалявам я от все сърце.

— Трябва да я намерите и да й го кажете.

— Защо? — запитах, донякъде смаян от това предложение.

— Може би, като и изразите своето състрадание, ще я утешите.

— Не вярвам. То би оказало тъкмо обратното въздействие.

— Лъжете се, мосю. Несподелената любов се понася много по-лесно, когато я посрещат със съчувствие. Само горделивото презрение и безсърдечното злорадство изтръгват капки кръв от сърцето. Съчувствието е балсам за раните на любовта. Повярвайте ми, че е така. Аз го чувствам така. О! Аз го чувствам така!

Последните две изречения той промълви много убедително, което прозвуча странно в моите уши.

„Тайнствен момък! — помислих си аз. — Толкова нежен, толкова състрадателен и все пак с такъв житейски опит!“

Чувствах като че приказвам с някакво духовно същество, с някакъв висш разум, който разбираше всичко.

Мнението, поддържано от него, беше ново за мене и съвсем противоположно на общоприетото убеждение. По-късно в живота си се уверих в неговата правота.

— Ако смятах, че съчувствието ми би могло да окаже подобно въздействие — отвърнах аз, — бих потърсил Йожени, бих й предложил…

— Ще имате време за това по-сетне — прекъсна ме д’Отвил. — Сега ви предстои нещо много по-неотложно. Вие възнамерявате да купите тази квартеронка?

— Такова беше намерението ми тази сутрин. Уви! Нямам вече надежда. Не ще имам тази възможност.

— Колко пари ви оставиха тези мошеници?

— Малко повече от сто долара.

— А, това нищо не е. Съдейки по вашето описание, за нея ще дадат десет пъти повече. Цяло нещастие наистина. Моята кесия е още по-празна от вашата. Аз нямам и сто долара. Par Dieu! Печално положение.

Д’Отвил хвана главата си с двете ръце и не проговори няколко минути, сякаш потънал в размишления. Ако съдех по държането му, не можех да не повярвам, че наистина ми съчувства и се мъчи да измисли начин да ми помогне.

— В края на краищата — промърмори той достатъчно високо, за да дочуя думите му, — ако тя не успее… ако не намери книжата… тогава и тя ще трябва да стане жертва. О, това е ужасен риск! Може би по-добре би било да не… може би…

— Мосю — прекъснах го аз, — за какво говорите?

— О… да! Извинете ме. Мислех си за една работа… n’importe 148 148 N’importe (фр.) — няма значение. — Б.пр. . По-добре да се върнем, мосю. Студено е. Цялата атмосфера в това печално място ме смразява.

Той изрече всичко това със стеснение, сякаш неволно беше издал мислите си.

Макар и да бях учуден от думите му, не можех да настоявам да ми ги обясни, затова се съгласих с неговото желание и станах, за да тръгваме. Бях загубил надежда. Явно, не беше по силите му да ми помогне.

В този миг ми хрумна една мисъл или по-скоро слаба надежда.

Споделих я с моя другар.

— Нали имам още тези сто и няколко долара — казах му аз. — Те могат толкова да ми помогнат да купя Аврора, колкото ако бяха шепа камъчета. Какво ще кажете, ако се опитам да увелича сумата с хазарт?

— О, боя се, че ще бъде напразно. Ще загубите, както и преди.

— Това не е толкова сигурно, мосю. Вероятностите да спечеля или загубя са равни. Няма защо да играя с измамници като ония на парахода. Тука в Нови Орлеан има комарджийски домове, колкото щете, където се играе на късмет. Има толкова различни игри: фаро̀, зарове, томбола, рулетка. Мога да избера някоя от тези, в които се залага на хвърляне на зар или обръщане на карта. Мога да спечеля също, както и да загубя. Какво ще кажете, мосю? Дайте ми съвет.

— — Това, което казвате, е вярно — отговори той. — Има известна вероятност в играта. Тя крие известна надежда да спечелите. Ако загубите, това съвсем не ще се отрази върху намеренията ви за утре. Ако спечелите…

— Така е, така е, ако спечеля…

— В такъв случай не бива да губите време. Става късно. Тези комарджийски домове трябва да са отворени вече, или по-право, трябва да са тъкмо в разгара си. Да намерим някое такова заведение.

— Вие ще дойдете с мене, нали? Благодаря ви, г. д’Отвил. Благодаря… allons 149 149 Allons (фр.) — да вървим. — Б.пр. !

Запътихме се бързо по пътеката, която водеше към изхода от гробищата, излязохме през портата и тръгнахме обратно към града.