Майн Рид - Квартеронката

Странно, че при всички тези размишления ми се натрапваше мисълта, че би могъл да ми помогне. Но така беше и затова реших да го посветя в моята тайна — тайната на моята любов, тайната на моето нещастие.

Може да съм бил повлиян и от друг подтик, който помогна да стигна до това решение. Всеки, чието сърце е било претоварвано с тежка скръб, сигурно знае какво облекчение може да донесе съчувствието. Приятелското съчувствие успокоява и утешава. Съветите на добър другар лекуват. Мъката отдавна тегнеше в моите гърди и напираше да намери отдушник. Чужденец всред чужденци, аз нямах с кого да я споделя. Не бих се доверил дори и на добрия Райгарт. С изключение на самата Аврора само Йожени — нещастната Йожени, — единствена тя знаеше моята тайна. Какво ли не бих дал именно тя никога да не беше я узнала!

Сега бях решил да я разкрия на този младеж Йожен чудно съвпадение на имена! — бях решил да излея мъката си пред него. Може би щях да намеря в това утеха или облекчение.

Чаках настъпването на вечерта. Беше ми обещал да дойде вечерта. Чаках го с нетърпение — очите ми не се откъсваха от пълзящата напред стрелка на часовника и аз се дразнех от бавните отмерени удари на махалото.

Йожен не ме разочарова. Най-после дойде. Сребристият му глас прозвуча в ушите ми и той се изправи пред мене.

Когато влезе в стаята ми, отново бях поразен от печалното изражение на неговото лице, бледите му бузи, приликата с някакво лице, което бях срещал преди.

В стаята беше задушно и горещо. Лятото не беше още съвсем отминало. Предложих му да се поразходим. Можехме да беседваме със същата свобода и на открито, а имаше и чудна луна, която щеше да ни свети по пътя.

Когато тръгнахме, предложих на своя гост пура. Той не я прие и се извини, че не пушел.

„Странно за един креол! Та те почти поголовно се отдават на този навик — помислих си аз. — Ето още една особеност в характера на новия ми познат!“

Ние минахме по rue Роял и завихме по Каналната улица в посока към Блатото. Подир малко пресякохме rue des Rampartes и скоро се намерихме извън пределите на града.

Пред нас се появиха някакви постройки, но това не бяха къщи, не бяха жилища за живи хора. Безбройните кубета, увенчани с кръстове, пречупени колони, блестящите на лунната светлина паметници от бял мрамор подсказваха, че пред нас се простираше градът на мъртвите. Това бяха големите гробища на Нови Орлеан.

Портата беше отворена, обстановката там ме привличаше; тържественият й вид бе в унисон с настроението ми. Моят другар нямаше нищо против и ние влязохме вътре.

След като минахме сред гробове, статуи и паметници, миниатюрни храмове, колони, обелиски, саркофази, изваяни от снежнобял мрамор, отминавайки гробове, които говореха за скорошно нещастие, други пък, по-стари, но украсени със свежи цветя — символ на неугаснала още любов или привързаност, седнахме на обрасла с мъх плоча, а над главите ни и около нас бяха увиснали печалните вейки на вавилонска плачеща върба.

По пътя беседвахме равнодушно за няколко неща: за моето комарджийско приключение на парахода, за новоорлеанските „ловци“, за прекрасното сияние на луната.

Докато не влязохме в гробищата и седнахме на този гроб, не бях споменал нищо за онова, което напълно поглъщаше мислите ми. Сега дойде времето да излея мъката си и след половин час Йожен д’Отвил знаеше историята на моята любов.

Доверих му всичко случило се, откакто бях напуснал Нови Орлеан, до часа на нашата среща на „Хума“. Разказах му подробно и за срещата ми с банкера Браун, и за безплодното ми търсене на Аврора през деня.

Той ме изслуша отначало докрай, без да ме прекъсне; намеси се само веднъж, когато му описвах изповедта си пред Йожени и мъчителния й край. Подробностите на този епизод изглежда, че го интересуваха извънредно много, дори бих казал — причиняваха му страдание. Той неведнъж ме прекъсна с хълцанията си и можех да видя на лунната светлина, че лицето му беше мокро от сълзи.

„Благороден момък! — помислих си аз. — Толкова да се трогне от страданията на чужд за него човек!“

— Бедната Йожени! — промърмори той. — Не е ли достойна за съжаление?

— За съжаление! Ах, мосю, само да знаете колко много я съжалявам! Тази сцена никога не ще се заличи от паметта ми. Ако състраданието, приятелството или някаква жертва можеха да поправят положението, с каква радост бих й ги предложил — всичко освен това, което не е по силите ми да й дам: моята любов. Колко дълбоко скърбя за тази благородна девойка, мосю д’Отвил! О, да можех да изтръгна от сърцето й жилото, което несъзнателно забих. Но не мислите ли, че тя ще се излекува от това нещастно увлечение? Положително с време…