Майн Рид - Квартеронката

Защо въобще да се опитвам да я купя? Защо да не положа крайни усилия и се освободя от тази луда страст? Тя не е достойна за жертвата, която съм готов да направя заради нея. Не, тя ме е мамила, положително ме е мамила. Защо да не наруша обещанието си, макар и да съм го дал с уверения в пламенна любов? Защо да не избягам от това място и се опитам да се избавя от мъката, която терзае и сърцето, и ума ми? О, защо не?

В по-спокойни мигове човек би сметнал такива въпроси достойни за отговор. Аз не можех да намеря отговор. Дори не се спирах на тях, макар че те преминаваха като сенки през ума ми. За състоянието, в което се намирах тогава, благоразумието беше нещо непознато. Не можеше и дума да става за благоразумие или пък за вслушване в безстрастните му съвети. Само тези от вас, които са били страстно влюбени, могат да ме разберат. Бях решил да рискувам богатство, слава, живот — всичко, за да спечеля тази, която тъй всеотдайно обожавах.

— „L’abeille“, monsieur?

Келнерът, който ми поднесе благоуханната чаша, същевременно ми подаде и току-що донесения от печатницата вестник.

Това беше голям лист хартия, озаглавен от едната страна „Abeille“, а от другата страна същото на английски — „Пчела“. Половината от вестника беше на френски, а другата половина — на английски; двете половини бяха точен превод една на друга.

Машинално поех вестника от ръцете на келнера, обаче без всякакво намерение или желание да го чета. Погледът ми бродеше машинално по широкия лист, почти без да възприема това, което беше написано на него.

Изведнъж надсловът на едно обявление привлече моя поглед и внимание. Беше на „френската страница“ на вестника.

Vente importante des nègres!

Да, това бяха те. Обявлението не беше изненада за мене. Очаквах такова нещо.

Обърнах вестника да прочета превода на другата страна, та да го разбера по-добре. Ето, и тука големите черни букви се нареждаха в същите недвусмислени думи:

„Важна разпродажба на негри!“

Продължих да чета:

Обявен в несъстоятелност имот.

Плантация Безансон!

„Бедната Йожени!“

По-нататък:

Четиридесет здрави полски работници на различна възраст. Няколко първоразредни домашни прислужници, кочияш, готвачки, камериерки, каруцари. Много и хубави момчета и момичета мулати от десет до двадесетгодишна възраст и т.н., и т.н.

Списъкът беше даден in extenso 138 138 In extenso (лат.) — изцяло, без съкращения. — Б.пр. . Зачетох го:

№ 1. Сципион, 48 г. Здрав негър, 5 фута 11 инча, разбира от домашна работа и добре се справя с коне. Здрав без недъзи.

№ 2. Анибал, 40 г. Тъмнокож мулат, 5 фута 9 инча, добър кочияш, здрав, не пие.

№ 3. Цезар, 43 г. Негър, полски работник. Здрав.

и т.н и т.н.

Нямах търпение да чета тези отвратителни подробности. Погледът ми се плъзгаше надолу по колонката и търсеше само едно име. Щях да го зърна и по-скоро, обаче ръцете ми трепереха и вестникът така се затресе, че почти не можех да чета. Ето го най-сетне и него — последно в списъка! „Защо последно?“ Няма значение, нали там стоеше нейното описание.

Мога ли да издържа да го прочета? Млъкни, пламтящо сърце, усмири необузданите си удари!

№ 65. Аврора, 19 г. Квартеронка. Миловидна, добра домакиня и шивачка.

Портрет, нахвърлян от майстор на перото — сбит и прегледен.

„Миловидна“, ха-ха-ха! „Миловидна“, ха-ха-ха! Говедото, което бе написало тези думи, сигурно щеше да опише и Венера като „миловидна мома“. Проклятие! Не мога да се шегувам… Това оскверняване на всичко прекрасно, всичко свято, всичко скъпо за моето сърце е мъчение само по себе си. Кръвта кипи в жилите ми, в гърдите напира ужасно вълнение!

Вестникът падна от ръцете ми и аз се превих на масата с вкопчени една в друга ръце. Ако бях самичък, щях да застена с глас. Но не бях сам. Аз седях в голямата трапезария на хотела. Наблизо имаше хора, които биха се присмели на моята мъка, само да знаеха причината й.

Изминаха няколко минути, преди да мога да обмисля прочетеното. Седях в някакво вцепенение, което ме обхвана под натиска на буйно бликналите чувства.

Разсъдъкът ми се върна най-после и първата ми мисъл беше да действам. Сега още повече исках да бъда купувачът на прекрасната робиня, та да я избавя от това отвратително иго. Трябва да я купя. Трябва да й даря свободата. Дали ми беше вярна, или не, все едно, но трябва да направя това. Не бива да търся благодарност. Тя трябва сама да направи избора си. Трябва свободно, не от благодарност да определи любовта си. Любов, почиваща само на признателност, няма да ме задоволи. Такава любов не може да бъде трайна. Сърцето й трябва да се отдаде само̀. Ако вече го бях спечелил, толкова по-добре. Ако ли не, ако то е избрало друг, тежко ми. Аврора във всеки случай ще бъде щастлива.