Майн Рид - Квартеронката

В този миг до ушите ми долетяха звуци, които идваха отдолу. Чуваха се високи, разгорещени гласове и тропот от много нозе, сякаш всички се бяха втурнали по дървените палуби към перилата. В общата глъчка се различаваха и женски гласове.

Досетих се какво може да означава всичко това. Причина за възбуждението беше появяването на парахода съперник.

До тази минута всички като че ли бяха забравили за надбягването. Беше се разчуло както всред екипажа, така и всред пътниците, че капитанът нямал намерение „да бяга“, и макар това „измъкване“ да бе гръмко осъдено отначало, чувството на разочарование се беше отчасти уталожило. Матросите се бяха заели с подреждането на товара, огнярите — с огромните цепеници, комарджиите — с картите си, а пътниците, общо казано — със своите куфари или с последните вестници. Тъй като другият параход не бе тръгнал едновременно с нашия и никой не бе го видял досега, чувството на съревнование беше почти изчезнало.

Появяването на съперника причини внезапна промяна. Картоиграчите захвърлиха полураздаденото тесте с надежда да заложат за нещо по-интересно; тези, които четяха, затвориха набързо книгите или захвърлиха настрана вестниците; онези, които се ровеха в куфарите си, хлопнаха капаците; хубавите жени наскачаха от люлеещите се столове; всички изтичаха вън от кабините и се струпаха в задната част на кораба.

Параходът съперник можеше да се види най-добре от моето място на ураганната палуба и скоро към мене се присъединиха доста от моите спътници. Аз обаче исках да видя какво ще стане на палубата с кабините и слязох долу.

Когато влязох в общия салон, намерих го съвсем празен. Всички пътници, и мъже и жени, се бяха втурнали навън и облегнати на перилата, напрегнато наблюдаваха приближаването на „Магнолия“.

Намерих капитана под сенника на носа на парахода. Беше заобиколен от тълпа пътници, които изглеждаха крайно възбудени. Всички му говореха в надпревара. Убеждаваха го „да вдигне пара“.

Капитанът, очевидно за да се отърве от настойчивите пътници, непрекъснато се местеше от място на място. Но всичко беше напразно. Където и да отидеше, навред го посрещаха или съпровождаха куп хора с едно и също искане на уста, а някои дори го умоляваха „за бога“ да не допусне „Магнолия“ да ги, надмине!

— Ей, капитане! — провикна се един от тях. — Ако „Красавицата“ не бяга, името й вече няма да се чуе по тия места, разбра ли?

— Прав сте! — добави друг. — Ако питате мене, друг път, като пътувам, ще взема „Магнолия“.

— Бърз параход е тая „Магнолия“! — подхвърли трети.

— Така е! — подхвана пак първият. — Я гледай как е вдигнала па̀ра!

Запътих се по страничната палуба към дамския салон. Обитателките й до една се бяха натрупали край перилата и по всичко личеше, че се интересуват от състезанието на параходите не по-малко от мъжете. Чух няколко от тях високо да изказват желание параходите да се надпреварват. Те съвсем не мислеха за опасностите, нито пък се страхуваха от последиците; струва ми се, че ако в този миг въпросът за надбягването се подложеше на гласуване, надали щеше да има и три гласа против. Признавам, че сам аз щях да гласувам за надпреварването — бях се заразил от общото настроение и не мислех вече нито за „коренища“, нито за „маха̀ла“, нито за пръсване на котли.

Колкото повече се приближаваше „Магнолия“, толкова по-голямо ставаше възбуждението. Явно беше, че след няколко минути тя щеше да се изравни с нас, а след това да ни задмине. Тази мисъл бе непоносима за някои от пътниците и до слуха ми долитаха високи възклицания, украсени от време на време с сто някоя гневна ругатня. Нещастният капитан трябваше да понася всичко това сам, понеже пътниците знаеха, че другите офицери бяха склонни да изпитат скоростта на парахода. Единствено капитанът „биеше отбой“.

„Магнолия“ беше съвсем близо зад нас; носът й леко се отклоняваше настрана. Тя явно се готвеше да ни надмине!

Офицерите и екипажът й сновяха нагоре-надолу; в кормчийската кабина горе се виждаха двамата кормчии: всичките огняри работеха на палубата; вратите на пещите бяха нажежени до червено; ярки пламъци изскачаха на няколко фута над високите комини! Можеше да се помисли, че корабът се е запалил!

— Те горят сланина! — извика един глас.

— Вярно, дявол да го вземе! — възкликна друг. — Вижте, ей там пред пещта има цял куп сланина!

Погледнах нататък. Това беше самата истина. На палубата пред пещите се издигаше пирамида от някакви тъмнокафяви предмети. Човек можеше да съди за тях по тяхната големина, форма и цвят — това бяха изсушени бѐлове сланина. Виждаше се как огнярите ги взимаха от купчината и ги хвърляха един по един в пламтящите гърла на пещите!