Майн Рид - Квартеронката

И ето че желанието ми се изпълни. Най-после видях тази дама. Тя беше излязла от кабината си и се движеше из салона, изящна и весела. Сега беше без шапка; буйната й златна коса беше подредена по китайски, както я носеха и креолките. Пищните плитки, свити на голям кок, подчертаваха великолепието на нейната коса; тази прическа откриваше благородното чело, изящно извития врат и много й приличаше. Руси коси и бяла кожа, макар и рядко, все пак се срещат всред креолките. Правилото е тъмна коса и мургав цвят на лицето, но Йожени Безансон беше едно необикновено изключение.

Чертите й изразяваха веселост, граничеща с палавост, но въпреки това човек неволно долавяше, че тя има en perdu 58 58 En perdu (фр.) — безкрайно. — Б.пр. твърд характер. Снагата й беше над всякаква критика, а лицето, макар и да не поразяваше с красотата си, не можеше да се гледа, без да се изпитва удоволствие.

Изглежда, че тя познаваше някои от спътниците, защото разговаряше с тях с непринудена свобода. Жените впрочем рядко проявяват смущение една пред друга, а жените от френско потекло — никога.

Забелязах, че дамите в салона се отнасяха към нея с уважение. Може би те вече бяха узнали, че хубавата кола и конете й принадлежаха. Това беше много, много вероятно!

Продължавах да се любувам на тази интересна дама. Не можех да я нарека девойка, понеже, макар и доста млада, имаше държание на жена — жена с житейски опит. Видът й беше съвсем непринуден; изглеждаше, че може да владее себе си и всички наоколо.

„Какво изражение на insouciance 59 59 Insouciance (фр.) — безгрижие. — Б.пр. ! — мислех си аз. — Тази жена не е влюбена!“

Не зная как дойдох до това заключение, нито пък защо то ми достави удоволствие, но положително беше така. Защо? Не ми беше никаква, а при това стоеше много по-високо от мене. Почти не смеех да я погледна. Тя ми се струваше някакво висше същество и аз я поглеждах крадешком, както бих гледал хубавица в черква. Ах! Нямаше нищо между нас. След един час щеше да се стъмни, а тя щеше да напусне кораба през нощта и никога вече нямаше да я видя. Разбира се, ще мисля за нея час-два, а може би и цял ден — колкото по-дълго седя сега като глупак да й се любувам, толкова по-дълго ще мисля за нея. Аз плетях мрежа сам за себе си — малка мъка, която щеше да ме терзае известно време, след като тя си отидеше.

Реших да се откъсна от това увлечение и да се върна към съзерцанията си на ураганната палуба. Още веднъж да зърна хубавата креолка и ще си тръгна.

Тъкмо в този миг тя се отпусна на един стол. Той беше от тъй наречените „люлеещи се столове“ и неговото люшкане разкри изящните пропорции и очертания на нейната снага. Както седеше сега, обърната с лице към вратата, очите й за първи път се спряха върху мен. Боже мой! Тя ме гледаше също както и преди! Какво значеше този странен поглед? Тези изгарящи очи? Неподвижни и спокойни, те бяха приковани в моите, а моите трепнаха а отговор!

За няколко мига очите й останаха загледани в мене, без да помръднат или да се отклонят в друга посока. По онова време бях твърде млад, за да разбера тяхното изражение. По-късно се научих да тълкувам подобни погледи, но не и тогава.

Най-после тя стана от мястото си, неспокойна, сякаш беше недоволна от себе си или от мене, извърна глава, отвори решетестата врата на кабината си и влезе вътре.

Дали бях направил нещо, което да я обиди? Не! Нито с дума, нито с поглед, нито с движение. Не бях проговорил… не бях се помръднал, а плахият ми поглед надали би могъл да се вземе за нахален.

Поведението на мадмоазел Безансон донякъде ме озадачи и дълбоко убеден, че няма никога да я видя пак, аз побързах да изляза от салона и отново се качих на ураганната палуба.

Слънцето клонеше към залез — огненият диск се спущаше зад тъмните очертания на кипарисовата гора, която опасваше хоризонта на запад, и жълтата му светлина падаше върху реката. Аз се разхождах насам-натам по покрива, покрит с брезент, и се любувах на гледката, захласнат в лъчезарната й красота.

Унесът ми бе прекъснат. Като погледнах надолу по реката, видях, че зад нас идва голям параход, който бързо ни настига. Огромните кълба дим, които излизаха от високите му комини, и червеният огън в пещите показваха, че се движи е пълна пара. Неговите размери, както и гръмливото пуфтене на парата от изпускателната му тръба показваха, че корабът е първокласен. Това беше „Магнолия“. Тя се движеше е голяма скорост и още от пръв поглед аз схванах, че стремително ни догонва.