Майн Рид - Квартеронката

Наистина не се ласкаех от подобни мисли. Предположих, че това е просто любопитство от нейна страна и нищо повече. Тя беше забелязала, че съм от друга народност. Моята външност, цветът на очите, кройката на дрехите, а може би и нещо gauche 41 41 Gauche (фр.) — непохватно, несръчно. — Б.пр. в държането ми й беше подсказало, че съм чужденец в тази страна, и за миг беше възбудило нейния интерес. Просто някакво етнологическо наблюдение и нищо повече.

Това обаче спомогна да разпали моето любопитство и ми се дощя да узная поне името на това прелестно създание. „Управителят би могъл да ми помогне“ — помислих си аз и се обърнах към него.

Той беше висок, сивокос, сух възрастен французин, добре облечен и достатъчно представителен на вид, за да може да мине за баща на дамата. Държането му беше също много почтено и създаваше впечатление, че е бил на дългогодишна служба в много старо семейство.

Още когато се приближих, разбрах, че вероятността да сполуча бе съвсем незначителна. Той беше „затворен като мида“. Разговорът ни беше твърде кратък, отговорите му — лаконични.

— Мосю, мога ли да запитам коя е вашата господарка?

— Дама.

— Съвършено вярно: това може да каже всеки, който е имал щастието да я зърне. Исках да зная името й.

— Не ви е нужно да го знаете.

— Не, разбира се, щом е толкова важно да го запазите в тайна!

— Sacr-r-r-re 42 42 Sacre (фр.) — по дяволите. — Б.пр. !

Това възклицание, по-скоро промърморено, отколкото изречено гласно, сложи край на диалога. Старецът ми обърна гръб и сигурно в душата си ме ругаеше и наричаше „досаден янки 43 43 Янки — презрително име, давано на жителите на Северните щати, по-специално на тия от Нова Англия (шестте малки щата около Ню Йорк). — Б.пр. “.

Потърсих черния кочияш на каляската, ала и тук не успях. Негърът караше конете към борда и понеже не искаше да отговоря пряко на въпросите ми, той ги „заобикаляше“, като обикаляше конете, и си даваше вид, че е много зает от другата страна.

Не успях да изтръгна дори и името й; отчаян, аз се отказах и от негъра.

Много скоро обаче научих името й, и то от съвсем неочакван източник. Бях се върнал на парахода и седнал отново под сенника, наблюдавах как матросите, запретнали ръкавите на червените си ризи, напрягаха мускули и пренасяха някакъв товар на борда. Забелязах, че беше същият, който бяха докарали каруците — собственост на дамата. Той се състоеше най-вече от бурета със свинско месо и брашно, голям брой сушени свински бутове и няколко чувала кафе.

„Припаси за голямото й имение“ — казах си аз.

Тъкмо тогава по сходнята заизкачваха няколко парчета багаж от друг род. Това бяха кожени куфари, пътни чанти, сандъчета от палисандрово дърво 44 44 Палисандър — скъпо тропическо дърво, наричано още и „розово дърво“. — Б.пр. , кутии за шапки и други подобни.

„А-ха! Личните й вещи!“ — помислих си аз и продължих да пуша пурата си. Както наблюдавах пренасянето на куфарите, изведнъж очите ми бяха привлечени от някакъв надпис върху една кожена чанта. Скочих от мястото си и на половината път по сходнята пресрещнах човека, който я носеше. Хвърлих поглед към надписа и прочетох:

„Mademoiselle Eugénie Besançon“.

Последният звънец бие… последните изпращачи се втурват към брега… трапът е издърпан навътре… някакво зазяпало се човече е принудено да скача… въжето е издърпано и намотано на борда… звънчето на машиниста звъни… огромните колела се завъртват и разбиват кафявата вода на пяна… па̀рата свири и шипи в котлите и на редовни прекъсвания изгърмява от изпускателната тръба… съседните кораби се разклащат… обшивките им скърцат и пращят… чупят се подпорки и леки дъсчени кормчийски кабини, което причинява кръстосан огън от ругатни между екипажите… най-сетне след няколко минути адска бъркотия огромният параход се отделя от сушата и излиза по широкия скут на реката.

Той потегля нагоре срещу течението; няколко удара на въртящите се перки и течението е победено; и ето величественият кораб, подчинил се на мощната движеща сила, разсича водния си път и върви по водата като живо същество.

Тук топовен гърмеж оповестява тръгването му, там заминаването се оживява от хармоничните звуци на медни инструменти или нещо още по-подходящо — от стара лодкарска песен със скоклив припев, подета от грубите, но музикални гърла на матросите.

Лафайет и Карълтън са скоро отминати; по-ниските покриви на складовете и жилищата се губят от погледа; само прекрасното кубе на Сейнт Чарлз, камбанариите на църквите и кулите на голямата катедрала все още се виждат на небосклона на Града на завоя. Най-после и те изчезват и „плаващият дворец“ поема с тържествено величие между живописните брегове на Мисисипи.