Майн Рид - Младите роби

— Знам, сигурен съм, че се видяхме преди единадесет години! Повярвай ми, през този месец, на четиринадесето число, ще изпълниш четиридесетата си година… Ти просто грешиш и това никак не ме учудва!…

— Ох, може би си прав, наистина възможно е, защото е съвсем немислимо да се брои времето в Сахара. Тук няма нито пролет, нито лято, нито есен, нито зима — всеки ден прилича на другия, както си приличат две секунди от една и съща минута. Но още ми се ще да вярвам, че се скитам повече от единадесет години из пустинята.

— Не, уверявам те!… Дори се чудя, че след толкова теглила можа да ме познаеш!

— Познах те, когато заговори и започна да смесваш ирландския език с шотландския. И по твоето произношение!

— Виждаш ли, Колин — каза Бил, — моят брат е дванадесет години по-млад от мен. Когато той тръгна на училище, аз бях вече доста голям и печелех пари, за да го издържам. Вярвам, че не е забравил това, и се надявам, че е щастлив, че ме вижда пак!

— В това не може да има съмнение, братко! — отговори Джим просълзен.

— Разкажи ни сега как си се скитал из пустинята през всичките тези години!…

— Почти нищо няма за разказване — започна Джим. — Добрини видях твърде малко. Времето минаваше много бавно и почти без промяна, което ме караше да вярвам, че съм от дълги години тук. Обработвах земя, сях ечемик, копах кладенци, па-сах стада и се скитах из пустинята. Неведнъж съм стигал до крайно отчаяние, особено като си помислих, че няма да вкуся сладкия плод на свободата. Веднъж се намирах много близо до Мохадор и вярвах, че ще ме откупи някой европеец, но веднага ме продадоха на други, които ме отведоха пак в пустинята. Опитвах се няколко пъти да избягам, но все ме залавяха, след което ме изтезаваха до смърт. Много пъти съм мислил да се самоубия, но надеждата ме отклоняваше от това. Исках да узная дали съдбата ще престане веднъж поне да ме преследва. Крепеше ме мисълта, че човек, който се самоубива, за да се избави от някое нещастие, се счита за победен в борбата с живота.

— Имате пълно право — забеляза Хари, — но аз се надявам, че най-тежкото време в тази борба е минало вече! Господарите ни дадоха обещание, че ще ни отведат някъде, където ще бъдем откупени, а заедно с нас, разбира се, и вие…

— Не вярвайте твърдо в тези обещания — отговори Джим, — неведнъж и мен са ме лъгали така всичките ми досегашни господари, но и днес съм още в пустинята. Видяхте как уговарях арабите да отидат в някое пристанище, където да избягам от тях. Малцина от изпадналите на тоя нещастен бряг на Африка са успели да се освободят. По-често умират в пустинята от мъки, захвърлени като кучета от безжалостните тирани.

Моряците, които хранеха голяма надежда за скорошно освобождение, бяха много разстроени от думите на Джим. Видяха колко малко трябва да се вярва на арабите.

Бил разказа на младите моряци, че брат му служил като офицер на кораб. И действително Джим беше много по-образован от брат си.

— Щом такъв интелигентен и опитен човек е прекарал десет години в пустинята, каква надежда остава за нас да се отървем? — казаха си угрижено те.

Керванът приближаваше от ден на ден към по-плодородна местност. На следната сутрин стигна до малък град, заграден със стени, близо до него имаше поле, засято с ечемик.

Тук прекараха останалата част от деня. Камилите и конете утолиха жаждата си с истинско изобилие от вода.

Откакто напуснаха кораба, робите не бяха пили толкова вкусна вода.

На другия ден отново тръгнаха на път. След два часа ходене шейхът и един от хората му, които вървяха най-напред, неочаквано спряха; очевидно имаше някаква пречка. Дали не бе река?

Всички удвоиха крачка и стигнаха до странно място. Моряците бяха поразени от гледката, която се разкри пред тях. Поток от малки животинки течеше към равнината: започваше преселението на прочутите африкански скакалци.

Те бяха още много малки, та не можеха да летят. Движеха се в чудесен ред, като добре дисциплинирана войска.

Вървяха на гъсти редове и приличаха на широк поток, бреговете на който се проточваха в правилна линия. Нито едно насекомо не се отделяше от главния отряд. Някои потъваха в пясъка, други преминаваха по гърбовете им и се движеха напред.

Дори арабите се спряха да погледнат тази чудна армия. Старият шейх слезе от камилата си и се опита да спре със сабята си първата колона, но идващите отзад скакалци незабавно запълниха образувалото се празно пространство и продължиха пътя си.

Това зрелище не беше ново за Джим. Той каза, че дори да запалят огън по пътя на скакалците, те няма да го заобикалят, ще вървят направо през него, ще го затрупват с телата си и ще го изгасят. Като погледа няколко минути тази картина, шейхът се качи на камилата и мина през редовете на скакалците.