Майн Рид - Младите роби

— Господ е заповядал да гладуват всички, които не искат да работят — отговориха арабите.

И ги вкараха насила в постройката.

— Джим — аз не мога повече да търпя — каза Бил. — Повикай ги и им кажи, че утре ще работя, ако ми дадат малко вода.

— И аз съм готов да работя — добави Хари.

— Мъжество, приятели! Потърпете още малко! — възрази Джим. — Не е ли по-добре да се помъчим още няколко часа, отколкото да търпим в робство още много години?

Но нито Джим, нито круменът искаха да съобщят за примирението на Бил и Терънс. Затова моряците се опитаха да привлекат вниманието на арабите със знаци, но те не им обърнаха никакво внимание.

Рано на другия ден круменът и Колин изразиха също желание да се покорят на господарите си.

— Каква утеха ще търся аз в бъдещето — каза Колин на Джим, — когато примирам днес от слабост! По-добре сами да се погрижим за настоящето. Да отстъпим и те ще ни нахранят.

— Няма да ни оставят да умрем от глад! — каза Джим. — Кълна ви се! Нима още се съмнявате в това? Така ще се обрекат на загуба! Повтарям ви, ще ни продадат само ако не им работим, иначе ни чака дълго робство! Моля ви, приятели! Потърпете поне още един ден!

— Аз не мога! — отговори един.

— Нямам вече сили да търпя — каза друг.

— Да се нахраним — предложи Терънс — и тогава със сила ще се освободим. Струва ми се, че ако изпия една чаша вода, ще разпилея всички араби на пух и прах!

— И аз също! — отговори Колин.

Бил, който лежеше проснат на земята, се ободри.

— Вода! Вода! — продума той със сипкав глас.

Круменът и тримата млади моряци се присъединиха към него, завикаха колкото им глас държи: „Вода! Вода!“

Но никой не откликна на молбата им. Само селските дечурлига, които се бяха струпали край вратата на обора, се прислушваха весело във воплите на затворниците.

Нощта премина в същите мъки.

Когато сутринта отвориха вратата на обора, арабите намериха Бил и Колин да лежат полумъртви на земята; старият моряк като че ли бе изгубил съзнание.

Джим се разколеба. Но преди да отстъпи, искаше да узнае точно намерението на господарите.

— Навярно ще работят сега кучетата християни, за да получат храна! — каза шейхът.

Джим, който почти беше обезумял от жажда и се тревожеше страшно за живота на другарите си, се накани да даде утвърдителен отговор, но долови в гласа на шейха нещо, което го накара да се позамисли. Той погледна другите араби и му се стори, че те са склонни да отстъпят. Тогава им заяви тържествено, че всички са решили по-скоро да умрат, отколкото да бъдат вечни роби.

— Животът ни е нужен само за да видим отново нашето отечество — отговори той. — Тялото ни е слабо, но душата — бодра. Ние ще умрем!

След този отговор арабите заключиха вратата на обора и си отидоха.

Круменът поиска да върне арабите, но Джим му попречи, като се надяваше, че упоритостта му ще победи при всички положения.

Измина около половин час и Джим започна да се съмнява, че е отгатнал правилно израза върху лицата на арабите.

— Казахте ли им — попита Терънс, — че ще им се покорим, ако ни дадат вода?

— Да! — отговори Джим, който сега съжаляваше много, че не бе отстъпил.

— Защо тогава не ни освободиха? — проговори Терънс с отчаян глас.

Джим не му отговори. Круменът падна на земята сякаш в безсъзнание.

След малко Джим чу, че стадата излизат на паша, и като погледна през дупката, видя, че и арабите отиват на нивата.

Нима ги оставят още един ден да търпят ужасните мъки? При тази мисъл той силно се разтревожи и започна да вика, но гласът му излизаше много слаб от пресъхналото гърло.

— Да ме прости Господ! — каза той. — Брат ми и всички други ще умрат до довечера. Убих ги, а сега ще умра и аз!

Отчаянието го овладя още повече и той поднови виковете си, този път арабите трябваше да го чуят, защото викате като луд. Той се спусна към вратата като бесен и я изкърти. Изскочи от обора, решен да обещае всичко, само да спаси другарите си.

Щом изскочи навън, видя, че насреща му идват двама мъже и няколко деца с вода и купички, пълни с булгурена каша.

Победата беше на тяхна страна — шейхът им пращаше храна!

Като грабна кратуната с вода, Джим се хвърли към брат си, повдигна му главата и поднесе съда до устата му. Бил не беше в състояние дори да си разтвори устните, та насила му наля животворната течност.

Джим дойде на себе си едва когато другарите му се напиха и нахраниха.

Храната подейства чудесно на гладните: те веднага станаха и благодариха на Джим за неговото мъжество.