Майн Рид - Младите роби

Круменът, който разбираше езика на пустинята, внимателно следеше всичко, което ставаше, и от време на време съобщаваше на белите роби какво е положението. Така те узнаха, че всички ще принадлежат на различни господари.

— Само вие и аз — каза той на Хари — имаме един и същ господар.

Думите на крумена не закъсняха да се потвърдят. Робите бяха разделени на групи, за да бъдат раздадени на владетелите им.

Когато те, камилите и шатрите бяха най-сетне разпределени между единадесетте араби, всеки взе своя дял. Само Голах остана с жените и децата си, участта на които все още не беше окончателно решена.

Като че ли никой не искаше да стане господар на шейха.

Решиха най-сетне да го продадат на някое друго племе заедно със семейството му, а получените пари да разделят по равно помежду си.

Това решение удовлетвори всички, но не и Голах. Въпреки всичко той, изглежда, бе вече готов да се примири със съдбата си и когато му съобщиха решението на събранието, повика Фатима и и поръча да му донесе вода.

Но любимката на шейха отказа да изпълни неговата заповед, като каза, че арабите й били заповядали да не му дава нищо.

Това беше истина.

След страшни усилия и безполезни опити да скъса въжето Голах се видя принуден да седне неподвижно на пясъка и повече не продума.

Круменът го наблюдаваше през всичкото време.

— Той не е като нас — каза на белите. — Няма да стои роб и скоро ще умре.

В това време, когато Голах седеше тъжен, поразен от измяната на Фатима, двете му други жени дойдоха при него; тази, която той бе заровил жива в пясъка, му донесе кратунка с вода, а другата — „соглех“.

Един от арабите, като подразбра тяхното намерение, се завтече при тях и с гневен глас им каза да си вървят в шатрата. Но жените не го послушаха. Тогава арабинът, който не искаше да употреби насилие срещу тях и като смяташе да им попречи да изпълнят намерението си, и им каза, че сам ще даде водата и храната на роба.

Жените се съгласиха, но когато арабинът поднесе на шейха кратунката с водата и „соглеха“, Голах отказа отново да ги приеме. Черният шейх не искаше да приеме нищо от ръцете на господарите.

Арабинът изяде „соглеха“, изля водата в меха и върна на жените празните съдове. Нито гладът, нито жаждата можеха да отвлекат Голах от неговите мрачни мисли.

Двете жени, които му останаха верни, пак тръгнаха към него с вода и храна, но арабинът не им позволи да се приближат до него. Подир няколко несполучливи опита жените повикаха на помощ роднините на Голах. Единствен синът му се отзова на тяхната покана.

Но и той бе възпрян от арабина, който го нарече роб и му заповяда да стои мирен. Когато тази заповед не бе изпълнена, арабинът употреби сила; с опасност за живота си, синът на Голах се възпротиви и се осмели да употреби също сила за защита. А такова престъпление според законите на пустинята се наказва със смърт.

Шумът от борбата привлече вниманието на замисления шейх и той каза на сина си да се покори и да стои мирен. Но момчето продължаваше да се противи. Арабинът се приготви да убие непокорния роб, но в тази минута се завтече при тях круме-нът и каза две арабски думи, които означаваха: баща и син. Арабинът застина, той разбра чувствата на сина, но не се съгласи да му позволи да помогне на баща си и заповяда да го свалят на земята при него. Двете жени също бяха вързани, бити и отведени в шатрата.

Фатима остана равнодушна свидетелка на тази сцена, но вместо да изкаже някакво съчувствие към своите близки, тя като че ли се забавляваше с това, което ставаше наоколо й.

Поведението на любимата жена изпълни с ново негодувание душата на черния шейх. Той забрави своите мъки и своето унижение пред голямото огорчение — да гледа как го презира жената, която е предпочитал пред другите. Тази скръб го измъчваше повече и много по-силно, отколкото всичко останало.

— Старият Голах, изглежда, е много измъчен! — каза Терънс, — Ако не беше ме бил толкова по-рано, бих го съжалил. Когато ме биеше с приклада на пушката си, се заклех, че ще го убия, щом веднъж ръцете ми бъдат свободни, но сега не бих се решил на това.

— Вярно е, Хари — отговори Стария Бил. — Не е геройство да отмъстиш на неприятеля си, когато той е вързан… Не искам с това да кажа, че тоя стар мръсник няма да може вече да ни вреди — напротив, мисля, че още много ще патим от него, преди да го вземат дяволите. Но все ми се струва, че Тоя, който гледа отгоре, ще съумее да накаже виновния и без нашата намеса.