Майн Рид: Бялата ръкавица

Думите издаваха твърдо решение. Да стори — какво? Действието, което последва веднага след тия думи, дава отговор на този въпрос. С рязко движение дамата отхвърли сокола от ръката си към шията на коня, където птицата се закрепи, сграбчила снежнобялата грива. Тогава дамата свали ръкавицата си — бяла ръкавица с маншет, който покриваше ръката й над китката, — пусна я небрежно и я остави да се плъзне по полата на ездитния й костюм. Ръкавицата падна по средата на пътя.

Измина кратък миг. Дамата, уж незабелязала загубата, дръпна юздата на коня и като го докосна леко с камшика, излезе изпод клоните на бука — конят й бе обърнат в противоположна посока на тая, от която приближаваше кавалерът.

Отначало тя яздеше бавно, с видимо желание да бъде настигната. След малко пришпори коня, после още и още, докато той премина в галоп — сякаш внезапно бе променила мислите си и решила да избегне срещата. Гъстите къдрици на златната й коса, освободили се от гребена, докосваха крупа на коня. Естествено розовите й страни сега имаха карминен оттенък. Обгаряше ги червенината на срама. Очите и искряха от някаква странна възбуда и гледаха засрамено. Тя се разкайваше за постъпката си и с ужас очакваше последиците и!

И въпреки това умираше от желание да се обърне, но не смееше.

Най-после един завой на пътя й даде тази възможност. Направлявайки коня при завоя, тя погледна към мястото, дето бе изпуснала ръкавицата.

Картината, която видяха очите й, не беше неприятна. Наведен от седлото, кавалерът тъкмо повдигаше ръкавицата с върха на блестящата си шпага.

Какво ще направи с нея?

Тя не дочака да види. Конят й мина зад дърветата и ездачът беше скрит от погледа й.

С отличния си кон той лесно би могъл да я настигне. Но тя не чу тропот на копита зад себе си, макар че се вслушваше, докато се отдалечаваше.

Да бъде настигната тя не желаеше. Днес се бе подложила на достатъчно унижения, които сама си докара, разбира се. Но тя не намали бързината, докато не премина през вратите на парка и не видя стените на бащината си къща.

Когато пускаше любовния знак, Мериън Уейд беше много развълнувана, но не по-малко развълнуван беше Хенри Холтспър, когато го вдигна.

Да беше задържала погледа си още малко, тя щеше да види как внимателно с върха на шпагата кавалерът вдигна ръкавицата, нежно я притисна до устните си и с вълнение я постави на касторената си шапка редом с перата! Тя видя само, че предизвикателството и беше прието; и потръпваща от сладостно задоволство, което се бореше с обзелия я срам, тя силно пришпори коня си. Кавалерът беше също тъй доволен и не по-малко объркан. Той сякаш се чудеше дали да я последва. Бягството й сигурно значеше, че преследването не е позволено. Затова той възпря и порива, и коня си и остана под сянката на дървото, дето беше спрял.

Известно време той остана на седлото, потънал в размишления. Мислите му бяха объркани; това се виждаше от израза на лицето, който непрекъснато се менеше. Там се изписваше ту тържество и удоволствие, ту съмнение, придружено от болка, а веднъж-дваж се забеляза израз, който говореше за скръб или угризения. Защо бе така развълнуван, ще си обясним по-добре, ако проследим мислите, които го тревожеха.

„Предизвикателство ли е това, или не? Ако я срещах за пръв път, бих повярвал, че е случайност. Но колко пъти досега сме се срещали — и все на този самотен път! Защо ще идва насам, ако не!… О, при всяка нова среща тя е все по-смела и по-красива! Колко ли е хубаво да бъдеш истински обичан? Колко по-различна би била тази любов от другата, която завърши така нещастно! Тогава ме ценяха заради положението ми, заради голямото ми бъдеще и богатство. И щом ги загубих, загубих и любовта й!“

„Ако тя ме обича, то не ще да е заради това. Та тя не ме познава — дори името ми не знае! А и да го е чула, то не показва нито титлата ми, нито богатството ми. Ако ме обича, обича ме заради самия мене! Как ме вълнува тази мисъл!“

В очите на кавалера пламнаха победоносни пламъчета и той гордо се изправи на седлото.

Но това повишено настроение не продължи дълго. Други мисли помрачиха щастието, обхванало го за миг.

„Но тя скоро ще узнае! Тя трябва да узнае! Аз самият би трябвало да й разкрия ужасната тайна. Какво ще стане тогава с краткия сладък сън? Всичко ще се свърши и вместо на любовта й ще стана обект на нейната омраза и презрение! О, господи! Ужасявам се, като си помисля какъв може да бъде краят! Като си помисля, че съм спечелил сърцето й, а никога не ще го притежавам!“