Майн Рид: Бялата ръкавица

Горската просека се разширява и образува поляна от около шест декара. Тя е разделена на две от пътеката, която се отделя от главния път близо до една от вратите на парка Бълстрод, и води към хълмовете в северозападна посока.

По тази пътека язди Мериън Уейд — може би скита или се разхожда, но личи, че не е тръгнала на дълъг път.

Тя навлиза в гореспоменатата поляна. Там, почти в средата, има едно дърво — бук с огромни размери, — чиито широко разтворени клони като че ли са решили да засводят цялата поляна. Пътят минава под неговите клони.

Хубавата ездачка спира коня си под сянката на бука, сякаш да запази сокола, хрътката и коня от силните лъчи на обедното слънце.

Но не, целта й е друга. Тя спира тук, за да дочака приближаването на конника, в този миг соколът, хрътката и конят ни най-малко не занимават мислите й.

Скоро зад един завой в лек галоп се задава селяк в грубо облекло, яхнал една кранта.

Него ли очаква Мериън Уейд?

Презрителното възклицание, което се изплъзва от стиснатите й устни, дава отговор на този въпрос.

— Пфу! По тропота трябваше да позная, че това не е стъпката на онзи породист кон. Селянин!

Презреният селяк продължава пътя си и минавайки край нея, поздравява недодялано, като допира бързо ръка до падналия на челото му перчем.

Едва отговаря на поздрава му с едно надменно кимване. Това го учудва, защото знае, че дамата е дъщерята на сър Мармадюк Уейд — господарката Мериън, — обикновено много любезна с хора като него и тяхна любимка. Той не подозира, че й е причинил мъка.

Селянинът скоро изчезва от погледа, както и от мислите й, защото сега ухото й бърза да долови не звука на копитата на неговия отдалечаващ се кон, а друг, по-смел, по-ясен звук, който събужда ехото в гората.

Скоро този звук се чува по-ясно и след малко от един завой се появява втори ездач.

Съвършено очебийна е разликата между селяка, който току-що отмина, и новодошлия. Строен кавалер 2 2 Кавалер — рицар или благородник. Б. пр. с шпори, с пера на шапката, възседнал прекрасен черен кон; гърдите на коня са опръскани от снежнобялата пяна, която капе от разтворената му уста.

Само един поглед към коня е достатъчен, за да се разбере, че това е „породистият кон“, споменат преди малко, а един бегъл поглед към ездача разкрива, че той е именно човекът, когото Мериън Уейд очаква.

Но тя не го е погледнала още. Не е извърнала дори очи натам, отдето се задава той.

Тя седи на седлото мълчалива и изглежда напълно безразлична. Ала този вид на безразличие е престорен. Потрепването на сокола, кацнал на китката й, говори, че тя трепери; а тежкото й дишане показва, че е обладана от някакво силно чувство.

В лек галоп ездачът плавно навлиза в поляната.

Забелязвайки дамата, той възпира коня си, сякаш за да мине по-почтително край нея.

Мериън все още се преструва на строга и сериозна и уж не го забелязва, макар че в този миг приближаващият се кавалер е единственият обект на мислите й.

Нейните тайни размишления ще ни разкрият това, което я занимава, и ще ни позволят да надникнем в отношенията на тези красиви ездачи, които случайно или по предварителен план се бяха срещнали на самотния горски път.

— Ако ми заговори — си каза дамата, — какво да му отговоря? Какво да му кажа? Той сигурно разбира, че не случайно идвам толкова често насам. Ако бях сигурна, че знае истината, бих умряла от срам! Уж искам да ме заговори, а се страхувам. Не трябва да се страхувам. Той няма да ми заговори. Колко пъти досега ме е отминавал без нито една дума! И все пак погледите му не показват ли, че би желал? О! Тази наша благородническа етикеция, заради която непознатите се срамуват да бъдат любезни един към друг. Да бях селянка, а той селянин — но тъй хубав, както е сега! Жестоко е да те ограничават глупави обществени нрави! И това, че съм жена, и това е против мен. Не смея да заговоря първа. Туй ще ме изложи дори и в неговите очи!… Ще ме отмине, както досега! О, няма ли начин да се наруши това мъчително мълчание.

Както показват полугласно изречените й мисли, хубавата ездачка сякаш обмисляше някакъв план — още недооформен, недорешен.

— Ще имам ли смелостта да го сторя? Какво би казал моят горд баща, ако разбере? Дори и кротката ми братовчедка Лора ще ме осъди! Някакъв непознат, на когото само името знам, и нищо повече. Може би не е и благородник. О! Да, да, да! Друго той не може да бъде. Може да не е господар на земя, но е господар на бедното ми сърце! Не мога да се въздържа да не копнея за него — дори това да ми донесе после срам и разкаяние. Ще го сторя, ще го сторя.