Майн Рид - Бялата ръкавица

Мериън мълчеше. Очите й искряха от гордост, като виждаше уважението, с което бе посрещнат героят на нейното сърце. На заядливите думи на Дороти Дейръл тя отговори само в ума си.

„Величествен и благороден! — мислеше си тя. — Ето тайната на неговата известност. О! Народът рядко греши в избора си. Той му е верен. Нищо чудно тогава, че го посреща като свой бог!“

На Мериън предстоеше още едно сладко тържество.

Любопитството на тълпата, която се бе събрала при пристигането на Черния конник, постепенно утихна. Хората се върнаха към игрите си, а някои с възхитени погледи проследиха прочутия кон, докато спря под дърветата. От чувство на деликатност, свойствено на селяните, те оставиха кавалера с неговия любезен домакин, който го водеше вече, за да го представи, както му беше обещал.

Бяха стигнали на няколко крачки от мястото, където стоеше Мериън. Тя бе обърнала лице, сякаш не подозираше кой приближава. Но сърцето й, както и шепотът на близкостоящите й казваха, че той е наблизо. Тя не смееше да се обърне към него. Страхуваше се да срещне погледа му, да не би да бъде пренебрежителен.

Но това съзнателно невнимание не можеше да продължи. Най-после тя го погледна. Погледът й се закова не върху лицето му, а върху един предмет, който ясно личеше отпред на кастрената му шапка — една бяла ръкавица !

О, радост! О, щастие! И думите не биха могли да говорят по-ясно. Залогът бе взет и запазен. Любовното предизвикателство бе прието!

Ръкавица, панделка или къдрица на шапката на благородник — това се срещаше често в рицарските времена и показваше, че този, който го носи, е удостоен с благоволението на някоя хубавица. Тук, ла празника, имаше много младежи, конто носеха подобни украшения, и затова никой не обърна внимание на любовния залог върху шапката на Хенри Холтспър — освен тези, за които той представляваше особен интерес.

Две жени проявиха такъв интерес, но по различни причини. Те бяха Мериън Уейд й Лора Лъвлейс. Мериън позна ръкавицата и почувствува радостна тръпка, но след миг изпита страх. Защо? Защото се боеше, че може да открият чия е. От пръв поглед Лора позна ръкавицата и разбра, че принадлежи на братовчедка й.

Тъкмо от това се страхуваше Мериън. Тя знаеше, че никой друг не ще я познае, дори и баща й. Знаеше, че добрият рицар мисли за други, по-важни неща и не би могъл да помни ръкавиците й. Не беше така с братовчедка й, която имаше тънка наблюдателност към подобни дреболии и тъкмо тук беше много вероятно да я прояви.

Опасенията на Мериън се оправдаха. От вида на Лора тя разбра, че този явен и хвърлящ се в очи знак бе забелязан от нея и тя вече мислеше за него.

— Твоята е, Мериън! — прошепна тя, като посочи шапката на кавалера, накичена с перо, и погледна нагоре по-скоро с утвърдителен, отколкото с въпросителен поглед.

— Моята?! Какво, Лора! За оная черна шапка с перо ли говориш? Какво общо имам аз с нея?

— О, Мериън, подиграваш ли се с мене! Погледни под перата… Какво виждаш там?

— Нещо като дамска ръкавица. Чудя се дали наистина е ръкавица?

— Да, Мериън.

— Така е наистина! Този странен благородник има значи любима. Кой би помислил такова нещо!

— Твоята е, братовчедке.

— Моята ли? Моята ръкавица, искаш да кажеш. Шегуваш се, малка Лора.

— Ти се шегуваш, Мериън. Не ми ли каза, че си загубила ръкавицата си?

— Да. Изпуснала съм я. Сигурно съм я изпуснала някъде.

— Тогава този благородник я е намерил — отговори Лора многозначително.

— Но, мила братовчедке, наистина ли мислиш, че това е моята ръкавица!

— О, Мериън, Мериън! Ти знаеш, че е твоята! Лора говореше полуукорно.

— Но сигурна ли си, че не грешиш? — отвърна Мериън уклончиво. — Чакай да я разгледам по-внимателно. Аха! Честна дума, Лора, май че си права. Изглежда, че това е моята ръкавица — поне много прилича на тая, която загубих онзи ден, когато ходих па лов; затова и соколът ми така издраска ръката ми. Поразително прилича на моята ръкавица!

— Да, толкова много, че дори е същата.

— Ако е така, как е отишла там? — попита Мериън, истински учудена.

— Да, как? — повтори Лора.

— Той сигурно я е намерил в гората.

— Но в такъв случай много нахално е от негова страна да я носи.

— Да, да, много.

— Представи си някой да познае, че е твоя. Представи си, че вуйчо я познае?

— Няма такава опасност — прекъсна я Мериън. — Слагала съм тези ръкавици само два пъти. Само ти си ги виждала на ръцете ми. Татко не ги знае. Нали няма да му кажеш, Лора?