Майн Рид - Бялата ръкавица

Личеше, че търси нещо, което не може да открие, защото погледът й, след като обиколеше, все тъй с неприкрито разочарование се спираше на обкръжаващите я лица. Когато стана ясно, че и последният гост е пристигнал, по лицето й се изписа истинска мъка.

Ако мислите й бяха изказани гласно, те щяха да обяснят недоволството, изразено на лицето й.

„Не идва, не иска да дойде! Нищо ли не значеха погледите му? Бях луда, че постъпих така. Какво ще си помисли той за мене? Какво би могъл да си помисли? Вдигна ръкавицата ми — може би само от любопитство или от каприз, за да я захвърли след това с презрение?! Сега знам, че не иска да дойде, иначе щеше да е тук. Уолтър обеща да ми го представи — на мене, на мене! О! В това няма нищо съблазнително. Та той знае, че може и сам да ми се представи. Не го ли подканих? О! Какво унижение!“

Въпреки мъчителните мисли дамата се стараеше да изглежда весела. Но старанието й беше безуспешно. Някои от околните не пропуснаха да забележат нейното бледо чело и блуждаещ поглед. Това бяха дами, завиждащи на хубостта й, и кавалери, които само за една усмивка върху хубавите й устни бяха готови мигновено да пожертвуват получените любовни къдрици и да свалят от шапките си разните любовни спомени, които така лицемерно се бяха клели да носят.

Имаше само една, която можеше да предположи коя е причината, и то само да предположи. Единствено братовчедка й подозираше, че сърцето на Мериън блуждае както и очите и. Но ако това станеше известно на ония, които я заобикаляха, те биха се изненадали, дори учудили. Мериън Уейд бе вече разцъфнала жена; и то отпреди година. Много мъже я бяха ухажвали, някои дори я обожаваха. Богатства и титли, младост и мъжественост, земи и лордства бяха слагани в краката й и всичко беше отхвърляно — не с горделивата показност на тържествуваща красавица, а със спокойното достойнство на истинска жена, която би се омъжила само ако бъде спечелена. Много претенденти за ръката й разпространяваха слуха, че са я покорили. Неведнъж се разправяха подобни измислици, но хората не вярваха. Това би било голям подвиг за всеки мъж, които го постигне — твърде голям, за да остане скрит.

И все пак подвигът бе извършен, макар хората да не знаеха. Досещаше се само тази, която имаше много по-голяма възможност от другите да я наблюдава отблизо. Братовчедка й Лора Лъвлейс неведнъж се бе изненадвала от тези съзнателно търсени самотни разходки, при които нейната компания бе отказвана. Тя бе забелязала също смущението л тревогата на. Мериън, когато сър Мармадюк й нареди да ги прекъсне. Освен загубената ръкавица и разкървавената китка имаше и друго: неспокоен нощен сън и замечтаност през деня. Можеше ли Лора да не забележи тия толкова очебийни признаци?

Лора също бе влюбена и ли познаваше. Нищо чудно тогава, че братовчедката й е в същото положение; нищо чудно да е уверена, че Мериън е подарила сърцето си, но кога и кому; тя все още не знаеше, както не знаеха и чуждите хора, намиращи се в стария лагер.

— Мериън! — каза тя, като се приближи до братовчедка си, и зашепна, за да не бъде чута. — Ти не си щастлива днес.

— О, глупавичко дете! Защо мислиш така?

— Но то личи! Видът ти…

— Какъв е видът ми, Лора?

— Мериън, не ми се сърди, мила. Казвам ти го, защото се страхувам, че и другите ще забележат. Ето Уинифред Уейлънд те наблюдаваше, а и оная проклета Дороти Дейръл. Гледаше те, както котката гледа мишката. Братовчедке! Помъчи се да изглеждаш другояче, не им позволявай да говорят за тебе — знаеш, че тази Дороти Дейръл желае тъкмо това.

— Да изглеждам другояче! Но как изглеждам, моля?

— Ах! Няма нужда аз да ти казвам. Ти знаеш какво чувствуваш; значи можеш да си представиш и как изглеждаш.

— Ах! Моя мъдра съветничко, изясни се. Какво в моя вид те поразява толкова много? Кажи ми, детенце!

— Искаш ли да бъда откровена, Мериън?

— Искам, искам!

Мериън бе толкова настоятелна, че Лора не се поколеба да й обясни.

— Мериън — каза тя, приближавайки устни до ухото на тази, която единствена трябваше да чуе, — ти си влюбена!

— Глупости, Лора. Отде е дошла тази мисъл в глупавичката ти глава?

— Не са глупости, Мериън, познавам по лицето ти. Не знам кой те е покорил, мила братовчедке. Знам само, че днес го няма тук. Ти го очакваше. Той не е дошъл. Това е!

— Ти си или голяма измамница, или една малка магьосница, Лора. В коя категория да те поставя?

— Не в първата, Мериън, ти знаеш. О! Нямам нужда от магии, за да позная това. Но моля те, не позволявай и на другите тъй лесно да узнаят тайната ти, братовчедке! Умолявам те…