Майн Рид - Бялата ръкавица

— Ах! Мастър Уолтър Уейд, обзалагам се, че преди госпожица Лора Лъвлейс да стане пълнолетна, тя сама ще избере своя опекун — някой, който няма да има нищо против тя да остане в Бълстрод до края на живота си. Ха! Ха! Ха!

Вместо да се възмути, братовчедът на Лора Лъвлейс също се засмя. В намека имаше нещо, което го успокои и му достави удоволствие.

Разговаряйки така шеговито, двамата пътници стигнаха до билото на стръмния склон, продължиха и навлязоха в една дива местност, наречена Джаретовите пущинаци.

По времето, което описваме, Джаретовите пущинаци — сегашната Жерардова мера, беше доста голямо пространство, което заемаше високото плато на Чилтърнските хълмове. То беше едно от най-големите. Започваше от най-високата част на Червения хълм и се простираше много мили на запад — оградено отляво и дясно от романтичните долини Чалфонт и Фулмиър.

По онова време бяха населени само долините от двете му страни. В Чалфонт се намираше хубавият дом Чалфонт и селото, което носеше същото име, а от другата страна, романтично сгушен сред старинни дървета, беше господарският дом Фулмиър. На около две мили на запад, там където платото се прекъсва от няколко вълнообразни ската, се издигаше прекрасният господарски голям дом Темпъл Бълстрод, резиденцията на сър Мармадюк Уейд.

Високата равнина, простираща се между гореспоменатите владения, едва ли бе обитавана от човешки същества. Името й — Джаретови пущинаци — говори за състоянието на нейната култура. Това беше пустош, по която плуг никога не бе минавал — гъсто покрита с избуял прищеп и изтравниче. Тук-там се виждаха разпръснати шубраци и горички от черни и бели брези, изпъстрени с хвойна и див чимшир, а от двете й страни към долините я ограждаше гъста гора от местен бук.

По дължината на тази пустош минаваше кралският път — пътят за Лондон и Оксфорд, — който оттук извиваше покрай имението Бълстрод и водеше към град Биконсфилд.

Преминавайки през Джаретовите пущинаци, главният път се пресичаше от два други — единият водеше от господарския дом Фулмиър към селото Чалфонт, а другият свързваше Чалфонт с областта към Стоук и Уиндзър. Това бяха „вървища“, или така наречените пътеки за товарни коне, утъпкани безразборно между дърветата и извиващи между прищепа, там, където беше по-нисък. Пътеката от Стоук към Чалфонт беше по-многолюдна и един стар хан, наречен. „Товарен кон“, откъм чалфонтската страна на пустошта показваше, че тук има движение и пътници. Но те не бяха много и странноприемницата беше от съмнителен характер.

Но така или иначе, тя все пак беше признак на живот в Джаретовите пущинаци, ако не сметнем една порутена бедна колиба, разположена край лондонския път, там, където, извивайки на запад от Червения хълм, той навлизаше в пущинака.

Тази колиба беше изоставена отдавна. Част от покрива й се бе срутил — тя беше развалина. Празното пространство пред нея, през което минаваше пътят, може някога да е било градина; сега обаче бе покрито с прищеп и други бурени и се различаваше от околния гъсталак само по това, че растителността беше по-оскъдна.

Странно, че това място е било избрано за жилище, тъй като то се намираше най-малко на една миля от всякакъв дом; най-близо беше подозрителният хан „Товарен кон“. А може би тъкмо тази усамотеност е накарала първия му собственик да го избере за свой дом.

Така или иначе; постройката и в най-добрия си вид е била жалка. Дори и тогава, когато дим се е виел от глинения й комин, тя е изглеждала мрачна. А така, в развалини, с покрив, срутен върху пода, с високи бурени, израсли покрай стените, с градина, обрасла с прищеп и плътно оградена от черни брези, тя имаше див, мрачен, изоставен вид — тук човек би могъл да очаква, че ще го ограбят и дори убият.

Разговаряйки, както ги описахме, двамата пътници бяха стигнали близо до откритото пространство, дето се намираше тази разрушена колиба. Луната все още грееше ясно и през процепа в храсталаците, образуван от пътя, те можеха да видят — макар и все още на миля и повече — върховете на огромните дървета — дъбове, брястове и кестени, които покриваха възвишенията на имението Бълстрод. Те можеха да видят дори и част от хубавата сграда в нормандски стил, изградена от червени тухли и бял камък, която проблясваше под сребърното сияние на луната.

След десет минути Уолтър Уейд щеше да си бъде у дома.

Младият дворянин е радост мислеше за това. Най-после у дома, след толкова дълго отсъствие — у дома, където го очакваше милата размяна на роднински ласки, а и нещо повече.