Майн Рид - Бялата ръкавица

Обикновено „господата от широкия друм“ не бяха кръвожадни. Някои бяха дори учтиви. Всъщност много от тях бяха доведени до просяшката тояга поради тираничните грабежи на краля и принудени по този незаконен начин да възстановят загубеното. Не всички бяха разбойници по природа. Но имаше и такива, за които „Горе ръцете“ значеше „Не ги ли вдигнеш, ще умреш!“

Доста неспокоен, Уолтър Уейд заизкачва дългия наклон на пътя, извеждащ към хребета на Червения хълм, в подножието на който беше стигнал сега. На този хълм — както се казваше в писмото на сестра му — спрели каляската на дамата и й ограбили пръстените.

Пътят, изкачващ се по стръмната височина, беше доста тесен и по нищо не напомняше широките, настлани с чакъл шосета от наше време. Това бе обикновена утъпкана пътека — широка колкото за една кола, — заградена с букова гора, през която пътеката се виеше нагоре. От двете й страни, близко едно до друго, растяха дърветата, които на места дори я засводяваха.

Младият пътник дръпна още веднъж юздите и се ослуша. Гласовете от странноприемницата вече не достигаха до него дори и като далечен шепот. Той би предпочел да ги чува. Почти му се искаше преследването да бе продължило. Колкото и да не му се харесваше компанията на капитан Скарт или на корнета Стъбс, все пак би я предпочел пред група разбойници или грабители.

Той се наведе напред, за да разбере дали не се чува някакъв шум по пътя пред него. Не можа да чуе нищо — поне нищо, което да го обезпокои. До ухото му долетя глухото бухане на бухала, смесено с острия писък на яребицата, която викаше малките си през стърнищата. Чу също далечен лай на овчарско куче и подрънкващите хлопатари на овцете в кошарите. Но тези звуци, макар и присъщи на спокойния селски бит и скъпи за ухото, което тъй дълго не бе ги чувало, не изключваха присъствието нито на грабители, нито на разбойници, които, спотаени между дърветата, нямаше защо да пречат на тия звуци.

Уолтър Уейд съвсем не беше плах. Но никой осемнадесетгодишен младеж не може да бъде обвинен, че е страхливец, само заради това, че не желае да срещне разбойници.

Ето защо, когато се движеше по пътя и сърцето му затуптя от мрачни предчувствия, това не можеше да бъде доказателство, че е страхлив; не беше доказателство и това, че щом забеляза под сянката на дърветата едва очертаващата се фигура на конник, изведнъж спря и се поколеба дали да продължи.

Конникът се намираше на двадесетина крачки от мястото, дето Уолтър спря, и не се движеше нито нагоре, нито надолу, а стоеше неподвижно по средата на пътя.

„Разбойник!“ — помисли си Уолтър, още не решил дали да продължи, или да се върне обратно. — „Но не, не може да бъде! Един разбойник никога не би застанал така, на открито. Той би се поприкрил зад дърветата — поне докато…“

В този миг до ушите му долетя глас, същият глас, който преди малко така ясно бе извикал „За народа!“

Като се поокопити, младият пътник реши да продължи. Човек с такава външност като ездача на черния кон едва ли би могъл да бъде непочтена личност, а още по-малко разбойник. Уолтър не го обиди с подозренията си.

— Ако не греша — каза непознатият, след като се поздравиха, — вие сте младият благородник, когото преди малко видях в твърде недостойна компания?

— Не грешите, аз съм.

— Да вървим тогава! Щом вие сте единственият ми преследвач, предполагам, че няма да пострадам, ако ви позволя да ме настигнете? Хайде, млади господине! Може би по тези пътища и за двама ни ще бъде по-безопасно, ако яздим заедно.

След тази откровена покана младият дворянин престана да се колебае и като пришпори коня си, тръгна бързо напред.

Двамата ездачи продължиха да се изкачват заедно.

По средата на хълма пътят завиваше на югозапад. На известно малко разстояние покрай пътеката нямаше дървета, така че луната ги освети ясно. Тук двамата пътници за пръв път се разгледаха един друг.

Непознатият, който все още пазеше своето incognito 23 23 Incognito (лат.) — скрито; под чуждо име. Б. пр. , погледна своя спътник и сякаш доволен от това бегло проучване, отклони погледа си встрани.

Може би докато беше пред странноприемницата, той бе разгледал младия дворянин по-подробно.

Уолтър, от своя страна, бе хвърлил само един поглед на черния ездач, когато беше пред хана. Сега, макар че беше неприлично, той незабелязано изпод вежди продължи да го разглежда. Външният вид на ездача беше доста внушителен и будеше любопитство. Той направи силно впечатление на Уолтър Уейд — извика у него дори възхищение.