Майн Рид - Бялата ръкавица

„За бога и народа!“

— Бог да ви благослови, сър Хенри! — извика разбойникът разчувствуван и като се спусна напред, хвана ръката на бившия си господар. — Аз чух, че сте дошли да живеете в старата къща там, в гората, но не съм очаквал да ви срещна насам. Позволете ми да дойда да ви навестя. Обещавам ви, че никога вече няма да ме видите разбойник. Тази нощ Грегъри Гарт се прощава с пътищата.

— Добро решение! — каза кавалерът, отвръщайки топло на ръкостискането на разбойника. — Радвам се, че го взе. Лека нощ, Грегъри! — продължи той, като си тръгна. — Ела да ме видиш, когато пожелаеш. Лека нощ, господа! — и при тия думи той свали шапката си с перото и с подигравателна учтивост махна на куклите за сбогом. — Лека нощ, мои достойни приятели! — повтори той и се засмя, като минаваше покрай тях. — Не си правете труд да отговаряте на поздрава ми. Ха! Ха! Ха!

Младият дворянин, който вървеше отзад, се присъедини към шеговитото сбогуване и двамата весело отминаха, оставяйки разбойника в компанията на неговите безсловесни „другари“.

Подобна забавна случка не можеше да не погъделичка въображението на младия дворянин и да не подбуди волния му смях. В продължение на няколко минути той се смя непрекъснато и толкова високо, че можеше да бъде чут и в най-отдалечената част на пущинака.

— Не бих се учудил — каза той, като си спомни писмото на сестра си, — никак не бих се учудил, ако този приятел е същият, който е спрял каретата на дамата. Чували ли сте за това?

… Чух — смеейки се, отговори кавалерът. — Няма съмнение, че Грегъри Гарт и оня, който е обрал каретата, са един и същ човек.

— Ха! Ха! Ха! Като си помисля за шестимата слуги! Толкова са охранявали каретата, нали? Като си помисля за шестимата, които са побягнали само от един човек!

— Забравяте бандата. Ха! Ха! Ха! Предполагам, че именно за този случай Грегъри Гарт е натъкмил, шестте плашила. По-верни, вярвайте, отколкото кавалерите, които са придружавали дамата. Ха! Ха! Ако тази хитрост не беше тъй неморална, би била достойна за моя стар учител по лов. Все пак аз очаквах нещо повече от бившия си горски пазач, а не да го видя разбойник. Бедният! Кой знае през какви изпитания и изкушения е преминал! Всеки ден в Англия стават такива неправди в името, а и със знанието на английския крал, че и най-кроткият християнин може да се превърне в престъпник; а Грегъри Гарт никога не е бил от кротките. Сигурно нещо се е случило с него, което го е подлудило и довело до този отчаян живот. Скоро ще разбера това.

— Но едно му прави чест — каза младият дворянин, който въпреки грубото представяне на разбойника изглеждаше разположен към него. — Той не е бил груб с дамата, въпреки че е останал сам с нея. Наистина взел е накитите й, но иначе се е държал много добре. Преди малко, като минавах през Ъксбридж, чух продължението на тази история. Ха! Ха! Странно, както и всичко останало. Изглежда, че преди да се раздели с нея, той хванал един от избягалите й прислужници, насила го накарал да се качи на капрата, сложил юздите и камшика в ръцете на страхливеца и заповядал да продължат пътя си.

— Точно така, както казвате, мастър Уейд. И аз чух същата история, но никак не предполагах, че този духовит разбойник е старият ми служител Грегъри Гарт. Това му държание е било съвсем естествено. Този вагабонтин винаги си е бил учтив. Радвам се, че все още е такъв.

— Той изглеждаше съвсем разкаян, след…

— След като едва не отне живота на този, който — по-скоро би трябвало да кажа — след като едва не загуби своя живот. По една щастлива случайност луната освети навреме брадясалото му лице, иначе сега щеше да лежи посред пътя, мълчалив като приятелите си — плашилата. Кълна се! Щях да съжалявам, ако аз трябваше да бъда убиеца му. Радвам се, че стана, така, а особено, че обеща, ако не напълно да се покае, то поне да се поправи. Може би още не е съвсем късно. Той има добри качества — или имаше, — ако лошият живот не ги е разрушил напълно. Е! Аз сигурно скоро ще го видя, тогава ще изпитам душата му и ще разбера дали от някогашната честност е останало нещо и дали има надежда за поправяне. Не е ли това входът към имението на баща ви?

Кавалерът кимна към тъмния зид, обрасъл с бръшлян, по средата на който се забелязваше масивна порта. Гъстата решетка на портата едва се виждаше под високите кестени, които в двойна редица засенчваха алеята зад нея.

Да се напомня това на наследника на Бълстрод не беше нужно. Тригодишното отсъствие не бе изтрило от паметта му топографските подробности на тези толкова обичани, толкова скъпи места. Добре помпеше той пътищата, които водеха към бащиния му дом, и още преди спътникът му да спре да говори, вече бе дръпнал юздите пред тъй често използувания от него вход.