Майн Рид - Бялата ръкавица

Това законно дело беше осъществено от парламента; и отново се понесе възгласът:

— Да живее парламентът!

Мъката на Скарт беше достигнала своя връх.

Лицето му беше потъмняло, когато той тръгна да се приготви за своето заминаване, и думите „страхливец“, и „подлец“, които Скарт изсъска през зъби, не се отнасяха до радостните граждани, а до краля, който го бе изложил на такова голямо унижение.

След по-малко от десет минути начело на взвода си той галопираше навън през вратите на парка Бълстрод. Оставил бе неколцина от своите нехранимайковци да се погрижат за войсковия обоз.

Сигурно Скарт никога нямаше да забрави високото иронично „ура“, което се изтръгна от тълпата, когато неговите смутени кирасири минаха покрай нея.

Щом сър Мармадюк слезе от коня си, Мериън се хвърли в прегръдките му.

— Татко! — извика тя радостна, разтреперана. — Спасен! Ти си спасен!

— Спасен съм, дете мое! И с такива храбри съмишленици мога да се чувствувам съвсем спокоен!

— И аз съм спасена! О, колко хубаво, че пристигна тъкмо в критичния момент. Точно когато щях да се съглася на една жертва — по-страшна и от смъртта.

— Каква жертва, дъще моя?

— Аз — с оня човек. Той обеща да измоли помилването ти, но само при условие, че аз ще стана…

Мериън се поколеба да спомене условията, които Скарт й беше предложил.

— Знам — прекъсна я сър Мармадюк. — И ти щеше да ги приемеш, благородно момиче! И това знам. Благодаря на небето, че бях опростен не посредством благоволението на един враг, а благодарение на моите приятели, между които е и този благородник. Ако не беше той, благоволението на краля можеше да дойде твърде късно.

Мериън погледна нагоре.

Холтспър, все още на коня, я гледаше нежно.

Точно в този момент сър Мармадюк трябваше да се намеси в разпрата между неговия развълнуван ескорт и кирасирите на Скарт.

За малко Мериън и Холтспър останаха сами.

— Благодаря ви, сър? — каза тя с глас, разтреперан от противоречиви чувства. — Благодаря, ви за живота на моя баща. Това щастие е възнаграждение за… страданието, което ми причинихте.

— Страдание ли, Мериън? Аз, аз…

— О, сър, нека оставим това. По-добре да не се обясняваме. Вие разбирате какво искам да кажа — твърде добре разбирате. О, Хенри, Хенри! Никога не съм вярвала, че си способен на подобна измама, на подобна жестокост.

— Жестокост ли?

— Стига, върви си, върви си! Остави ме с моята мъка — остави ме цял живот да се разкайвам!

— Ще се подчиня на твоята заповед — каза Холтспър и хвана юздите, сякаш се готвеше да си тръгне. — Уви — допълни тон горчиво, — къде да отида? За мене няма живот, няма щастие без тебе. О, господи? Къде да Отида?

— При жена си — прошепна Мериън укорително и смутено.

— Ах, значи това е! Ти си научила?

— Всичко, всичко.

— Не, не всичко — аз нямам жена.

— О, сър! Хенри! Защо се опитваш още да ме мамиш? Ти имаш жена. Казаха ми го хора, които знаят това. Вярно ли е?

— Заблудих те. Това е вярно, само това. Аз имах жена. Тя е мъртва.

— Мъртва?

— Да, мъртва.

— Признавам престъплението си — продължи той след тежко мълчание. — Трябваше да ти кажа всичко. За свое оправдание мога да посоча само собствените си грехове и твоята хубост. Аз те обичах, докато тя беше още жива.

— О, небеса, какво е това? Тя е мъртва, а ти не ме обичаш вече?

— Не те обичам ли? Какво искаш да кажеш, Мериън? Аз целият, с душа и тяло, съм твой. Заклех ти се в това на последната ни среща. Не ми беше трудно да удържа клетвата си, не бих могъл да я наруша, дори и да исках.

— О, Хенри… Това е жестоко. Това е обидно! Нали удържа онова обещание?

— Как тогава можеш да бъдеш верен на клетвата си?

— Какво обещание?

— Ти си жесток, жесток. Ти се шегуваш с мъката ми, но не можеш да я увеличиш. О, тази бяла ръкавица. Когато ми я върнаха обратно и ми предадоха твоето съобщение, мечтите ми за щастие се свършиха. Сърцето ми се разби.

— Върната обратно бялата ръкавица, съобщение?

— Мериън — извика сър Мармадюк, който в това време беше уредил дребната разпра между своите съмишленици и Скарт, — влизай вътре, дъще моя, и се погрижи бащиният ти дом да бъде гостоприемен, както досега. Кралският път е прашен и прахта някак си влезе в гърлата на нашите достойни приятели от Ъксбридж, Денхам и Айгър. Сигурно в избите на Бълстрод има някакво противодействуващо средство? Върви и го намери, момичето ми!

Мериън бързо изпълни заповедта на своя баща, твърде бързо дори, защото разбра от изненадата, изписана по лицето на Холтснър, че връщането на нейния любовен знак сигурно има друго, по-различно обяснение от това, което тя мислеше.