Майн Рид - Бялата ръкавица

Той може би нямаше да ги разбере, ако не беше гледката, която се изпречи пред очите му, когато погледна навън.

По главната алея на парка се приближаваше група — група мъже. Те не се движеха в строй и можеха да бъдат наречени „тълпа“, макар че тази тълпа се състоеше от хора в добро настроение, които нито се блъскаха, нито изглеждаха опасни.

Хората от тази тълпа бяха от всички възможни занаяти и бяха облечени в най-различни дрехи. Повечето от тях приличаха на земеделци и обикновени работници — „скелета и гръбнака“ на страната.

Воденичарят с побелялото си кепе, касапинът с опръсканите си с кръв ботуши, ковачът с изцапаната си престилка от овча кожа, дребният бакалин и бледият занаятчия, скотовъдецът и загорелият от слънцето земеделец, както и червендалестият кръчмар и неговият чирак — всички можеха да се различат в множеството, което приближаваше към голямата къща на имението Бълстрод.

Кирасирският капитан беше виждал подобна група и друг път. Възможно е това да бяха същите хора, които го осмяха, когато пресичаше моста на Колн на връщане от неуспешното преследваме на Черния конник.

С малки изключения те бяха същите. Едно от изключенията беше един човек, който, възседнал кон, вървеше отпред и както изглеждаше, заемаше голяма част от вниманието на тези, които вървяха след него. Той беше в зряла възраст, облечен в черна кадифена дреха и къси бухнати панталони в съответствуващ цвят. Човек с външност, която би могла да извика уважение дори и у тълпа, сред която той е непознат. Но той явно не беше непознат на хората, които го заобикаляха, защото при всяка нова крачка се чуваха сърдечните им викове: „Да живее сър Мармадюк Уейд!“

Този, който водеше радостната процесия, беше рицарят на Бълстрод.

Но колкото и да беше обичан, сър Мармадюк не беше единственият, към когото бе отправена радостта на мнозинството.

Възседнал прекрасен кон — черен като току-що изкопани въглища, — до сър Мармадюк яздеше един кавалер, по-млад на вид, но също така благороден.

Не беше необходимо за капитан Скарт да чуе възгласа: „Ура за Черния конник!“, достигащ от време на време до ушите му, за да познае втория кавалер, който вървеше начело на приближаващата се процесия.

Образите и на коня, и на ездача бяха врязани в паметта му, и то така дълбоко, че никога нямаше да се заличат.

Какво, по дяволите, значи всичко това?

Така си помисли капитан Скарт и същите думи се откъснаха от устните му, докато гледаше навън през отворения прозорец.

Сър Мармадюк Уейд на кон, без охрана, следван от цяла тълпа възторжени привърженици!

А до него язди бунтовникът Хенри Холтспър!

Мериън със златни разпуснати къдрици — като снежнобяла пряспа, ярко озарена от златните слънчеви лъчи — отива да ги посрещне!

— Какво по дяволите може да значи това — беше въпросът, който капитан Скарт си задаваше непрестанно, докато процесията приближаваше.

Но той нямаше много време да търси отговор на собствения си въпрос.

Още не се беше напълно съвзел от изненадата, причинена от неочакваната гледка, когато тълпата приближи и отново се разнесоха поздравителни възгласи.

— Три пъти ура за Джон Хемпдън! Още три пъти за Пим! — извикваше някой и всички в един глас повтаряха.

Също така единодушно бяха подети два други възгласа, които се сториха на кралския офицер далеч по-многозначителни: „Да живее парламентът!“ „Смърт на предателя Страфорд!“

Макар че все още не можеше да си обясни това, което му се струваше някаква странна пародия, Скарт не беше в състояние да търпи повече.

Страфорд беше неговият личен покровител и чувайки да го обиждат по такъв начин, той изскочи навън и с всички сили се завтече към тълпата.

Капитанът на кирасирите бе последван от двадесетина войници, случайно застанали наблизо, които като него не можеха да разберат какво означава това странно нашествие.

— Неверни предатели! — извика Скарт, заставайки пред тълпата със заплашително вдигната шпага. — Кой е този, който се осмели да обиди благородния Страфорд? Ако още веднъж чуя тези предателски думи, ще разсека на две езика, който ги повтори.

— Не се горещи толкоз, господарю! — извика един здравеняк, излизайки напред. Черните му рошави бакенбарди и странното му облекло показваха, че това е бившият разбойник Грегъри Гарт. — Не се горещи и не заплашвай толкоз, че може да не е чак тъй лесно да изпълниш заплахите си. Ако искаш пък, опитай се. Аз съм един от тези, дето извикаха: „Смърт на предателя Страфорд!“