Майн Рид - Бялата ръкавица

Предишната му молба към бащата беше отхвърлена така категорично, че той положително можеше да очаква от него нов подобен отговор.

Наистина тогава рицарят беше само застрашен. Сега смъртта се взираше в лицето му — смърт безславна, дори позорна.

Това не можеше да не изплаши и обърка всеки обикновен човек, готов на всичко, за да се спаси от подобна участ.

Но сър Мармадюк Уейд не беше обикновен човек. Напротив — той беше като ония героични бащи от древността, които предпочитаха да умрат, отколкото да жертвуват щастието на дъщерите си.

Скарт знаеше това и смяташе, че твърде е вероятно условията, които възнамеряваше да предложи, пак да предизвикат благороден, отрицателен отговор.

Макар че не беше склонен да се откаже от една последна молба към осъдения затворник, това щеше да стане в случай, че Мериън отхвърли условията му.

Първо трябваше да бъде изпитана синовната любов. След това щеше да дойде ред ма бащината обич.

Този план беше замислен преди съдебния процес на сър Мармадюк, преди неговото арестуване дори; този, който го беше измислил, чакаше само осъждането на рицаря, за да доведе нещата до кулминационната им точка.

Скарт беше уведомен за присъдата — всъщност знаеше каква ще бъде тя още преди да напусне Лондон.

Той можеше да съобщи новината на тези, които най-много се интересуваха, двадесет и четири часа по-рано; но по свои причини предпочиташе те да я научат по естествен път — след завръщането на Уолтър от оная кратка, но тъжна среща с неговия нещастен баща.

Беше късно вечерта, когато Уолтър пристигна и съобщи тъжната вест. Може би ако беше по-рано, Скарт щеше да вземе участие в скръбната сцена, щеше да изрази престореното си съчувствие и да смеси лицемерните си сълзи с истинските. Но сега той се присъедини към скръбта им само като изпрати един от слугите да предаде съболезнованията му и запази срещата си с Мериън за сутринта.

Беше решил да се срещне с нея тъкмо в оня час, когато първата скръб е поутихнала и предложението му за помощ можеше да бъде по-добре оценено.

Откакто затворникът замина, Скарт хитро подготвяше плановете си. Не беше изпускал нито един случай да даде да се разбере или поне да се предположи, че той може да спаси сър Мармадюк.

Беше намеквал за големите жертви, които трябвало да направи за това, а в същото време правеше някакви намеци, така че условията му трябваше да бъдат отгатвани.

Планът му беше назрял. На следващата сутрин този план щеше да бъде изпълнен — за да се провали или да успее — и тази сутрин беше дошла.

Преди да пристъпи към действие, — той беше неуверен и неспокоен.

Докато се разхождаше из голямата всекидневна на дома, преди да поиска среща с младата господарка, стъпките му показваха, че се вълнува. Погледът му говореше за смесени чувства — надежда, страх и срам, — защото, колкото и да беше закоравял, той не можеше да мисли за своето непочтено намерение, без да изпитва известно чувство на унижение.

На няколко пъти той сложи ръка върху звънеца, за да повика някой, който да отнесе молбата му, но всеки път се отказваше от решението си.

— Кълна се в небето! Аз съм глупак и страхливец — извика той най-после, сякаш за да подсили смелостта си чрез самообвинение. — От какво се боя? Тя не може да ми откаже, когато залог за това е животът на баща й. Иначе няма да бъде вярна на синовния си дълг, на любовта си, на природата си, на всичко! Да! Да! Няма да се колебая повече. Ще разреша въпроса веднага! Сега му е времето или никога!

Той се върна към масата, на която стоеше звънецът. Взе го с намерение да позвъни.

Звук от отваряне на врата и шумолене на копринена пола го накараха да се обърне. Тази, която той искаше да помоли за среща, стоеше пред него.

Скарт беше изненадан, смутен, като човек, заловен в нечестива постъпка.

Той предположи, че посетителката му е отгатнала неговото намерение. Но когато я погледна, моментното му смущение внезапно се промени в тържествуващо чувство. Стори му се, че не тя, а той е отгатнал нейното намерение.

Тя трябва да е знаела, че той е в стаята; иначе щеше да се спре или да излезе.

Тъкмо обратното — тя приближаваше към него, тя, която никога не беше постъпвала така, — приближаваше го с някаква цел.

Целта можеше да бъде само една — да иска неговото ходатайство.

Това предположение беше в негова полза.

То му даде сила и самоувереност.

Даде му и подтик да изяви и това, което мислеше да направи.

— Госпожице Мериън! — каза той и ниско се поклони. — Вие ми спестихте неудобството да смутя скръбта ви, защото аз тъкмо възнамерявах да поискам среща от вас, за да ви предам моите съчувствия.