Мариан Реняк - Опасните пътеки

Арестуването на самия щаб на бандата също не би сложило край на терористичната дейност в Подхале. Не много отдавна беше разбит щабът на Оген. Макар че най-опасният атаман загина, останалите продължиха дейността си, променяйки само името си на „Вяруси“. Използуваха широката мрежа на своите предишни местни помагачи, свързвайки ги в организация, оставаща на разположение на бандата. Едни от хората принуждаваха към послушание чрез шантаж, чрез заплахата със смъртна присъда, на други налагаха дисциплината на вече несъществуващата организация, докато пред трети рисуваха перспективите за материални изгоди или разбирането си за нестабилността на строя…

И така, целта на акцията беше конкретизирана. Трябваше да направим така, че да заловим всички членове на бандата, след което престъпниците да бъдат изправени пред съда. Но това все още не беше достатъчно. Трябваше също да обезвредим остатъците от въоръженото нелегално движение, да разкрием още многобройната мрежа от помагачи на бандата, да демаскираме цялата местна организация, кодкото и добре да е законспирирана. Именно тя осигуряваше толкова дълго почти безнаказаната дейност на „Вярусите“.

Пред очите ми се раждаше концепцията за обезвреждането на последната, толкова опасна банда в Подхале. Над плана на операцията, която организираше Държавна сигурност на Краковското воеводство, работеха Стария, моят началник и цял щаб хора. А аз бях горд, че мога да взема участие в тази операция.

Беше краят на периода, който по-късно историците нарекоха период на борба за укрепване на народната власт в Полша. В скалистото Подхале предстоеше да се извърши заключителният акт на тази борба.

При колко по-трудни условия водеха борбата сътрудниците на Държавна сигурност и Гражданската милиция през предишните години, онези най-тежки години непосредствено след освобождението. Бореха се в най-примитивни условия, при крайна беднотия, недостатъчно въоръжени, без опита, който ние днес имаме. Загиваха от куршумите на разните там Мшчичел, Понури, Оген или Жбик 5 5 Отмъстителя, Мрачния, Огъня, Глигана. (Б. пр.) … В глухите околии на Жешувска, Люблинска, Бялистоцка област денем и нощем бяха изложени на вражески куршуми, твърде често отправяни иззад някой ъгъл. Бореха се, изпълнени със самоотверженост, убедени, че целта е по-важна от техния собствен живот.

Както Стария, така и моят началник бяха опитни офицери от Държавна сигурност, които бяха прекарали този първи период на най-трудните участъци на нашата борба. И тук се криеше изворът на признанието и авторитета, на които се радваха сред най-близките си сътрудници.

Атмосферата на жестока борба с врага, който се опитваше да сломи народна Полша, доверието към ръководството, както и ентусиазмът на целия наш колектив беше за нас фактор с огромно значение.

Подготовката за ролята на Хенрик беше за мен истинска оперативна школа.

Всеки ден ни приближаваше до началото на акцията.

Запознах се с дейността на бандата в подробности. Прегледах десетки протоколи, показанията на свидетели на потресаващи престъпления, нападения, грабежи. Налагаше се да опозная добре противника. Четях ужасен материалите за бандата „Вяруси“, протоколите от огледа на местата на извършените убийства…

Може ли да се изразят с думи привидно сухите разкази на жените, чиито мъже са били убити? Възможно ли е да се придаде по-дълбоко звучене на думите на майките, чиито синове са били отмъкнати от домовете им?

Колко трагизъм блика от всяка страница на тези материали!

В Шчавница бандата нападнала къщата на местната учителка. Четях откъслеци от нейния разказ:

„Не отварях вратата… Избиха прозореца, през който влязоха три непознати лица с оръжие в ръка, облечени във военни униформи… Аз през това време избягах на улицата. Къщата беше обкръжена. Един от тях опря оръжие в гърба ми. Въведоха ме в жилището. Разпитваха ме къде е легитимацията ми от ПРП. Започнаха да ме бият с дебели тояги по цялото тяло и по главата. Паднах на земята. Продължиха да ме бият, говорейки, че ще ми избият от главата демокрацията. После научих, че същата нощ са пребили тежко и председателя на Кооперацията за селска взаимопомощ…“

Смрачава се. Все по-трудно се различава серпентината на пътя, който се вие между гората и храсталака. Край пътя ромоли планински поток. Наблизо се виждат очертанията на къщичките от неголямо гуралско селце. По пътя към селото върви стопанин, завръщащ се от полето. Момче събира кравите от пасището. Селцето се вижда като на длан. Все повече светлинки проблясват в прозорците на къщите…