Мариан Реняк - Опасните пътеки

Преструвах се, че не го забелязвам, и продължавах да научавам пътеводителя.

„Старата църква от лиственичева дървесина от 1606 година в Рабка, изградена на мястото на предишната църква от 1565 година, принадлежи към най-забележителните паметници на дървеното строителство в южна Полша…“

Незабележимо хвърлих поглед встрани. Мъжът с кафявия каскет продължаваше да седи в същата поза. Върнах се към моето четиво…

„В църковната кула се помещава регионалният музей «Владислав Оркан», основан от Полското татренско дружество през 1931 година, с красиви експонати…“

„Май търся под вола теле“ — помислих си. Обаче нещо ме човъркаше да разбера дали моите срещи с този тип са наистина случайни. Все ми се струваше, че ми обръща специално внимание. Станах и с бавни крачки се приближих до стената на гробището, стигнах до доста стръмна улица, минах край няколко магазина, някаква частна кръчмичка и стигнах до железопътната гара. Нямаше жива душа, влаковете обикновено тръгваха от Хабувка.

Заговорих сънливия железничар, заразпитвах го какви връзки има с влаковете за Нови Тарг и Закопане, забавяйки се съзнателно по-дълго, след което внезапно излязох на площадчето пред гарата. Не забелязах мъжа с кафявия каскет. Отидох до един минувач и го помолих да ми покаже пътя до черквичката, която познавах засега само от пътеводителя. През железопътните коловози преминах в старата част на селището, което като село Рабка край река Раба е съществувало няколкостотин години преди тук да възникне известният курорт.

Най-после стигнах до старата черквичка. Когато наближавах стената, обикаляща историческия паметник, ми се стори, че зад ъгъла ми се мярна фигурата на онзи мъж. Край черквата растяха стари клонести липи, дъбове и ясени. Потънах в сянката на вековните дървета. От другата страна на стената почти не се виждах. Той почти претича край черковната ограда, спря се, опита се да ме открие с поглед. Сега държеше кафявия си каскет в ръка. Приближих се до входа. За съжаление черквата и музеят бяха вече затворени. Върнах се на пътя. Моят „ангел хранител“ стоеше под едно дърво на петнайсетина метра от мен. Без да му обръщам внимание, се насочих към центъра на курорта. Близо до гробищата влязох в малката кръчмичка, като край входа пак забелязах мъжа с кафявия каскет. Сега вече можех да бъда съвсем сигурен, че той ме следи. Защо?

Върнах се в квартирата си чак по здрач. Прегледах заглавията на статиите в последното издание на „Дженник полски“, легнах си и потънах в размисли. Тайнственият мъж с кафявия каскет ме заинтригува. Интересно дали утре пак „ще се срещнем“ в автобуса. Мислите ми се носеха ту към утрешния ден, ту към миналото. Можех ли само преди две седмици да допусна, че днес ще се намирам в Рабка, че ще се наричам Мариан Сковронски, че…

Всичко започна точно преди две седмици.

Тогава седях над дебелите записки по „История на икономическите теории“. Наближаваше изпитът при професор Фирих. В института беше известен като свестен човек, но на изпитите късаше яко и при него нямаше начин да се промъкнеш неподготвен. Затова реших да посветя на икономическите теории две седмици от миналогодишния отпуск.

Звънецът прекъсна моите икономически размишления. „Сигурно някой идва при Анджей“ — помислих си. Аз бях предупредил познатите си, че заминавам извън града. Анджей живееше отвъд стената, в другата стая. След малко при мен влезе Юзек, моят пряк началник. Ръководеше една от секциите, занимаваща се с борбата против въоръженото нелегално движение.

— Чудесно е, че те заварих — възкликна той с искрена радост. — Казаха ми, че си заминал. Защо не вдигаш телефона?

— Защото съм в отпуск и съм заминал.

Юзек ме погледна така, сякаш се съмняваше дали съм напълно трезвен.

— Какви ги дрънкаш?

Бутнах му под носа раздела за теорията за парите на Давид Рикардо.

— Ето, виждаш ли, сега съм в Англия през деветнайсети век, а утре възнамерявам да се пренеса на щастливия остров на Сен-Симон.

После му обясних, вече доста по-сериозно, както подобава пред началник, че наближава краят на семестъра, имам изпит и искам по време на отпуската си да се изолирам от хората.

— А аз имам за теб вести из областта на антагонистичните противоречия през преходния период — пошегува се Юзек, след което заяви съвсем сериозно: — Ще трябва да се готвиш за друг изпит. Стария иска да говори с теб за една операция.

Знаех си, че няма смисъл предварително да разпитвам Юзек за какво става дума. Той беше добър колега и добър другар, обаче по служебните въпроси не можеше да му измъкнеш с ченгел и дума от устата.