Мариан Реняк - Опасните пътеки

— Горе ръцете!

Вдигна ги. Наистина нямаше оръжие.

Падналият бандит още хъркаше. Тялото му конвулсивно се сви няколко пъти и после замря неподвижно. Два от изстрелите ми бяха точни. Под сърцето и в корема. На няколко сантиметра от местата, където бяха го улучили куршумите, забелязах пъхнати под колана му две защитни английски гранати. Ако бях уцелил някоя от гранатите, и тримата щяхме да загинем.

— Той май е знаел, че сте ме заловили — проговори Мшчиви. — Със сигурност е знаел. От толкова години го познавам. Днес беше по-различен. Другите може би са наблизо… — в гласа му имаше страх.

Мшчиви се боеше. Знаеше, че ако сега попадне в ръцете на своите довчерашни съучастници, те не биха проявили милосърдие. Присъдата им би била жестока.

Давах си сметка, че мен ме чака още по-лоша съдба. Откачих от колана на убития главатар двете гранати. „Имаме късмет, че са защитни — помислих си. — В случай на нещо ще свършат работа.“ Взех и пистолета на бандита.

Нашите не можеха да се приближат много близко. Но вероятно са чули изстрелите. Съучастниците на убития атаман биха могли да се намират още по-наблизо.

Нямахме нито минута за губене. Мшчиви познаваше великолепно околността. Водеше ме, мушкаше се сред храсталаците като преследван звяр, воден от инстинкта си. Аз тичах подир него. Ако в този момент ни нападнеше бандата, щях да му дам оръжие. Щеше да стреля против тях. Нямаше друг избор, вече нямаше.

По-късно неведнъж ме обземаше съмнение дали като стрелях онази нощ, само изпреварих подобното намерение на бандита. „Както и да е, той във всеки случай би получил смъртно наказание“ — мислех си.

Когато веднъж за кой ли път споделих с началника си своите съмнения, той ми отговори кратко:

— За нас войната още не е свършила. Ако тогава, край потока, се беше замислил за това, виждайки насоченото към теб дуло на пистолета, сега нямаше да можеш да ме попиташ какво мисля. Щеше да загинеш. Знам го със сигурност. Тогава предводителят на бандата е дошъл при вас сам, за да не събуди преждевременно подозренията ви, а останалите са чакали на явката. Само няколкостотин метра са ви делели от смъртта. Точно в Бохня заловихме няколко души от тази банда. Разполагам с показанията им. Бандата е научила за арестуването на Мшчиви. Макар и укрити наблизо, бандитите са се уплашили от изстрелите. Страх ги било да няма засада. Който съумее да стреля пръв, живее по-дълго. Такъв е законът на борбата.

— Господин Сковронски, седем часът е. Ама че дълбок сън имате!

Разтрих очи. До леглото стоеше хазайката. Дори не я бях чул да влиза в стаята. Предната вечер я бях помолил да ме събуди сутринта. В единайсет трябваше да бъда в Нови Тарг.

Казах й, че отивам при познати в Закопане, нещо съвсем естествено. Държах сегашните ми хазаи да вярват, че съм обикновен курортист.

Преди сезона пансионите бяха празни, някои още не работеха. Така че аз бях един от малобройните почитатели на почивката през пролетта. Като чужд човек лесно можех да бъда забелязан. Интересът на някой милиционер към моята особа би бил твърде неприятен. Нещо повече, дори да прозвучи парадоксално, той даже би могъл да ми попречи за изпълнението на задачата.

Хазайката ме изпроводи с поглед чак до ъгъла на улицата. Дразнеше ме нейното любопитство. Отминах парка с лечебния извор и след миг бях в центъра на курорта. Напразно се оглеждах за някакво превозно средство. През мъртвия сезон печалбата беше мизерна. Местните файтонджии предпочитаха да посветят времето си на земеделските работи, вместо да чакат с часове някой случаен пътник.

От отдалечената на няколко километра Хабувка имаше влак за Нови Тарг. Ща не ща, трябваше да се поразходя. Денят беше изключително приятен. Курортът беше потънал в сочна зеленина. Планинският въздух беше свеж. По пътя случайно открих автобусна спирка. Как не се бях сетил по-рано!

Автобусът за Нови Тарг тъкмо потегляше. Скочих в последния момент. Автобусът беше всъщност стар камион, приспособен за превозване на пътници, бракма, експлоатирана от градската транспортна кооперация. Чак да се чудиш, че тази раздрънкана бричка беше в състояние да се движи по изровените планински пътища.

След половин час бях на стария пазар в Нови Тарг, наричан Площад на мира. С влака бих пристигнал значително по-късно, така че имах доста време. Можех още веднъж да огледам мястото, където трябваше да се срещна със свръзката. Пътя помнех безпогрешно, вчера бях там, веднага след пристигането от Краков.