Майк Резник - Оракула

— Елате с мен, моля.

Влязоха във въздушен асансьор, който ги тласна меко два етажа нагоре, минаха по още един тесен коридор и спряха пред последната врата.

— Тя е вътре.

— Благодаря.

— Ще се видим ли по-късно?

— Съмнявам се.

Жената вдигна рамене и се махна. Чандлър се обърна към вратата. Чу жуженето на въртящи се холокамери и изпита краткото, но винаги неприятно усещане от сканирането на ретината на очите му. Вратата се отвори и той влезе в огромна осмоъгълна стая, пълна с произведения на изкуството и странни предмети от поне дузина светове. Шарките на килима сякаш се преливаха по своя воля, а златистото диванче, увиснало една педя над пода, явно не беше предназначено да настанява същества с анатомия, дори приблизително подобна на човешката. Огромен прозорец откриваше изглед към много по-чужди гледки, отколкото предлагаше дори джунглата в Света на Французина. Свирача потърси с поглед холопрожекционния апарат, но не го откри.

Зад широко бюро, обърнато така че да вижда и вратата, и прозореца, седеше жена — нито в първа младост, нито с признаци на остаряване по лицето. Беше малко по-закръглена, отколкото Чандлър би одобрил, но той трябваше да признае, че домакинята изглеждаше добре. Тя носеше нефритена огърлица и три-четири нефритени пръстена. Големите зелени очи бяха доста раздалечени. Носът й беше малък и прав. Тънките й устни искряха в оранжево. В кестенявата й коса имаше оттенъци и на злато, и на огън, беше грижливо вчесана високо над главата.

— Какво мога да направя за вас, господин?… — попита тя с глас, малко по-плътен и хрипкав от очакванията на Чандлър.

— Грендж. Престън Грендж.

— Ама че идиот е оня тип! — процеди тя презрително.

— Моля?

— През последните четири години вече ми прати три пъти Престън Грендж. Да не си въобразява, че номерът ще минава вечно?

— Така ми се пада, като се доверих на друг — примирено каза Свирача. — Утре ще си сменя името.

— А само от любопитство… как е истинското ви име?

— Чандлър.

— Някои хора не ви ли наричат Свирача?

— Има и такива.

Тя кимна доволно.

— Бях убедена, че сте вие. Славата ви изпреварва.

— Както и фалшивата ми самоличност — кисело подхвърли той.

— Това не е проблем. Ще имате нова още преди да излезете от кабинета ми. — Жената му посочи кресло пред бюрото си. — Моля ви, седнете. Да ви донесат ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— А искате ли нещо, от което ще се чувствате по-щастлив или, да речем, с избистрен ум?

Чандлър само врътна глава и жената вдигна рамене.

— Както желаете.

Тя стана и доближи шкафче, откъдето взе две таблетки. Изчака неподвижно, за да усети въздействието им, после се върна зад бюрото.

— Напишете името, което възнамерявате да използвате, за да няма грешки. И ще имам нужда от ваш подпис за документите.

— Дайте ми някакъв лист — помоли Чандлър, вече извадил писалка от джоба на туниката си.

Тя отвори горното чекмедже и взе оттам лист със златен монограм в горния край.

— Добре, ето го и името.

Жената се взря озадачено в написаното.

— Хулио Хуан Хавиер?

Чандлър се усмихна.

— Толкова глупаво звучи, че всеки веднага ще го помисли за истинско име, дадено ми от любяща, но не особено умна майка. Никой не използва такова име за фалшивата си самоличност.

Тя кимна.

— Така да бъде. До утре сутринта вече ще сте станал Хавиер. — Жената помисли малко. — Още сега ще започна да ви наричам с него. Не искам да свикна с Чандлър или Свирача, за да не се изтърва неволно пред когото не бива.

— А аз как да ви наричам?

— Професионалният ми псевдоним е Кралица Нефрит. Нека за вас бъда просто Нефрит.

— Прав ли съм в предположението си, че вие сте собственичката на това място?

— Владея всяка сграда и бизнес два квартала околовръст — заяви тя безцеремонно.

— Впечатлен съм.

— И би трябвало.

— А каква е връзката ви с Княз Луцифер?

— Щом той ви е пратил при мен, няма смисъл да крия. Положението му съответства на моето, само че в Порт Маракеш. И двамата сме създали малките си империйки на гърба на глупавите, лековерните и алчни хорица… Моите претенции не се простират към Порт Маракеш, а неговите — към Порт Маракайбо. Но и двамата бихме желали да разширим своя бизнес и на Хадес, затова имаме интерес да ви помогнем с всичко, което е по силите ни.

— Добре — кимна Свирача. — Имам нужда от всяка помощ, която успея да получа.

— Доколкото разбирам, имате нужда от много силна подкрепа — отвърна Нефрит. — Някой друг знае ли, че сте тук?