Майк Резник - Оракула

— А защо пречука Борис и другите с него?

— Не поискаха да споделят с мен това, за което ги попитах.

— Свирач, ние тук не се дъним един друг — озъби се мъжът. — По-добре ни застреляй и да свършваме.

— Не съм подгонил никой от вашите хора. Търся един Син дявол.

— Не търпим тези твари сред нас — възрази жената. — Тук има само хора.

— Струва ми се, че онзи няма нищо общо с тунелите. Но се спусна две-три минути преди мен… Трябва да го спипам.

— За какво ти е?

— Това изобщо не ви засяга. Тунелите ви не ме интересуват.

— А защо да ти вярваме? — усъмни се жената.

— Защото другата възможна причина за идването ми е да ви изтребя, а вие двамата сте още живи.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Значи искаш само да те заведем при Синия дявол? Ще си го отведеш горе и ще ни оставиш на мира?

Чандлър кимна.

— Само това искам.

— И повече няма да се връщаш?

— Такова нещо не мога да ви обещая. Но няма да сляза тук без много сериозна причина.

Мъжът се взря в него за секунда-две, после кимна.

— Добре, ще се разберем.

— Тогава водете ме.

— Първо трябва да науча къде е този твой Син дявол.

— Може ли това да стане, без да те изпускам от поглед?

— Да.

Докато те разговаряха, ръката на жената стисна дръжката на нож, стърчаща от колана й.

— Извади го и ще трябва да живееш някак с една ръка — обеща й Чандлър.

— Стига глупости! — отсече и мъжът. — Това е Свирача, а не някой мухльо!

Тя го изгледа сърдито, но напрегнатите й мускули се отпуснаха.

Мъжът огледа пода на пещерата, избра си две камъчета и застана пред входа на един коридор. Започна да почуква по стените в накъсан ритъм. Звуците още отекваха във влажния въздух, когато той започна да повтаря сигнала пред друг коридор. Накрая направи същото и пред прохода, откъдето дойде Чандлър.

— Имаме си свои кодове — обясни, когато се върна в средата на пещерата. — Ако Синия дявол е някъде из тунелите, ще ни съобщят след минута-две.

— Но ако си повикал помощ, нека ти е ясно, че нямам намерение да умра сам.

— Тогава да запазим спокойствие и някой няма да умре — предложи мъжът. — Ти само се погрижи да отведеш жертвата си горе и да не се връщаш при нас.

Млъкнаха в очакване на отговора. Най-много след минута и половина чуха далечно почукване на камъчета, последвано от пронизително изсвирване.

— Всичко е наред — каза мъжът. — Спипали сме Синия дявол.

— Да вървим.

— Няма да е толкова лесно. Вече са се досетили, че точно ти го искаш… Предлагат да ти го продадат.

— Колко трябва да платя?

— Готови са да се пазарят.

— Сигурен ли си, че е същият гад, който слезе малко преди мен?

— През целия ден само един Син дявол е влизал в тунелите. Добре знаят какво може да ги сполети тук. — Мъжът помълча нерешително. — Е, склонен ли си да сключиш сделка?

— Да, стига цената да е разумна.

— Ами ако не ни допадне твоето предложение? — все още ядосано попита жената.

— Нека се тревожим за това, когато му дойде времето — каза Чандлър. — Вървете пред мен. — Мъжът тръгна към десния коридор, но жената понечи да остане. — Ти също.

Тя го изгледа гневно, но настигна мъжа. Свирача вървеше плътно зад тях.

Изминаха петдесетина метра, завиха наляво, поеха по левия тунел на следващото разклонение, който се спускаше доста стръмно. Когато Чандлър пресметна, че трябва да са слезли почти половин километър под повърхността на спътника, влязоха в най-голямата пещера, която бе видял тук.

Синия дявол беше вързан за забит в пода стълб и личеше, че е бит безмилостно. Наоколо стояха четирима мъже и две жени, а един доста едър брадат човек, пременен в пъстри и скъпи дрехи, седеше на грубо каменно подобие на кресло зад плоча, приспособена като бюро.

— О, това е господин Чандлър! — изрече той. — Колко мило от ваша страна да ни посетите.

— Не е Чандлър — възрази водачът. — Това е Свирача.

— Та това е само професионален псевдоним — меко го укори мъжът зад бюрото. — Истинското му име е Джошуа Джеремая Чандлър и… — брадатият се засмя, — …преживя един наситен със събития ден.

Чандлър го огледа внимателно, но предпочете да не каже нищо.

— Позволете ми да ви се представя. Аз съм Княз Луцифер.

— Твърде интересно — равнодушно отвърна Свирача.

— Именно. Царството на Луцифер е светът на грешниците под Земята, а аз владея подземията на Порт Маракеш. Как предпочитате да се обръщам към вас?

Чандлър сви рамене.

— Все едно.

— Чудесно! — усмихна се Княз Луцифер. — Вярвам, че преговорите ни ще протекат в сърдечна атмосфера.