Майк Резник - Инферно

Трето, Сибо Душу, който отново се беше окопал в Голямата северна пустиня, нападна няколко села в околността, обра всичките им хранителни запаси и изби жителите им. Вместо да мобилизира армията и да унищожи напълно тези последни останки от военната машина на Лабу/Душу, Кракана просто постави постове около останалите села на север.

(„Би трябвало да оцените скрития му замисъл — ми каза Малиачи. — Преди Кракана да подобри условията на живот на Фалигор, жителите ще имат нужда от враг, върху когото да излеят гнева и разочарованието си. Ако унищожи Душу, те могат да се обърнат срещу хората.“)

Четвърто, с помощта на Отдела по ботаника на университетската планета Аристотел аз създадох хербицид, който действаше единствено върху смъртоносното растение, причиняващо СПРОП. Когато го предложих на Кракана като средство да се реши веднъж завинаги проблемът с болестта, без да бъдат принудени фалигорите да избират между традицията и живота, той отказа.

В този миг окончателно се убедих, че за доброто на Фалигор Кракана трябва да си иде.

Седмица по-късно президентът Кракана реши да награди с ордени „героите на революцията“ и когато списъкът им беше огласен, аз с изненада открих сред тях и името на Артър Картрайт.

На другата сутрин официалните служби ми съобщиха, че за Фалигор е тръгнала някоя си Сюзън Бедоус, която щяла да получи ордена. И тъй като тя беше собственик на къщата, в която живеех, бих ли бил така любезен да се преместя временно другаде, докато мис Бедоус си тръгне?

Пратих Малиачи в Рем да занесе писменото ми съгласие и да уточни кога се очаква да кацне корабът й, за да мога да се изнеса преди пристигането й. Малиачи за пръв път направи грешка (а може би не беше никаква грешка, като си помисля сега) и в резултат на това, когато се прибрах у дома след поредния безплоден ден в лабораторията, прекаран в търсене на лекарство срещу СПРОП, отворих вратата и се озовах лице в лице с някаква около шестдесетгодишна непозната жена.

— Кой сте вие? — попита тя, когато влязох в хола.

— Казвам се Милтън Папаголос и това е моят дом — раздразнено отвърнах аз. — А вие коя сте и какво търсите тук?

Жената се намръщи.

— Трябва да има някаква грешка. Чиновниците ми казаха, че мога да се настаня тук, докато…

— Да не би да сте Сюзън Бедоус? — прекъснах я аз.

— Да.

— Действително е станала грешка. Не ви очаквах по-рано от вдругиден. Сега ще си взема най-необходимите вещи и след десет минути ще се махна. Моля да ме извините.

— Хотелът е претъпкан. Имате ли къде да идете?

— Не, но съм сигурен, че ще намеря нещо.

— Това е нелепо — възрази тя. — В тази къща има три спални. Вие ще си останете във вашата стая, а аз ще заема някоя от спалните за гости.

— Сигурна ли сте, че няма да ви преча? Мога да отида в някогашните казарми.

Тя се усмихна.

— На моята възраст клюките могат единствено да се отразят добре на репутацията ми.

— Как влязохте? — попитах аз. — Препрограмирах охранителната система.

— Вашият прислужник язон ме пусна. Мисля, че се казва Малиачи.

— Сега ще трябва да ги наричате не язони, а фалигори.

— Много правилна стъпка — одобри тя. — Той каза, че има някаква работа в града и ще се върне по-късно.

— Работата му сигурно е да се крие от мен — засмях се аз. — Точно той е объркал датите.

— Е, добре, господин Папаголос. Тъкмо си приготвях вечеря, когато влязохте. Защо не дойдете с мен в кухнята, да приготвя нещо и на вас?

— Звучи чудесно — съгласих се аз, тръгнах след нея и се настаних край дървената маса. — Кога е церемонията по награждаването? Май че утре?

— Така ми казаха. Но аз получих ордена на Артър днес. Това беше победа на язоните — извинете, на фалигорите — и не са им нужни хора да делят славата с тях… Все още се опитвам да реша дали да взема ордена на бедния Артър със себе си или да го оставя на гроба му.

— Той с какво се занимаваше? — попитах аз.

— Артър ли? А, от всичко по малко. Картография, социално планиране…

— Не, въпросът ми беше с какво е заслужил този орден.

— Нищо особено, ако трябва да сме честни — отговори тя. — Предполагам, че е стоял до подпространствената радиостанция и е информирал командира ви за положението на Кракана. Поне това възнамеряваше да направи, съдейки по думите му. Лично аз мисля, че го наградиха, за да ни покажат, че са ни простили.

— Че са ви простили ли? — повторих аз. — За какво?

— За онова, което сторихме на тази прекрасна мирна планета — отвърна тя.