Ерих Ремарк: Време да се живее и време да се мре

Гребер пое по неотъпкания път около селото. В безлунната нощ очертанията се губеха под бледата светлина на звездите. Тя се отразяваше бегло и измамно върху снега и правеше нещата неясни. Къщите изглеждаха по-далеч и гората по-близко, отколкото беше в действителност. Всичко наоколо бе чуждо и криеше опасности.

Лятото на 1940 г. във Франция. Разходката до Париж. Ревът на щуките над обезумялата страна. Шосетата, задръстени с бегълци и една разпадаща се армия. Хубавият юни, полетата, горите, преминаването през незасегнати местности и след това градът на сребърните светлини, улиците, заведенията, градът, чиито порти се отвориха без нито един изстрел. Бе ли размишлявал тогава? Бе ли неспокоен? Не. Всичко му изглеждаше в реда на нещата. Германия, нападната от кръвожадни врагове, се бе защищавала. Това беше всичко. Но че противникът бе толкова неподготвен, че едва оказа съпротива — в това той не виждаше никакво противоречие.

И по-късно, в Африка. Голямото настъпление в пустинните нощи, изпълнени със звезди и шума на танковете. Бе ли тогава размишлявал? Не — дори и по време на отстъплението. Касаеше се за Африка, една чужда страна, отделена със Средиземното море, след това идваше Франция и чак след това Германия. Какво имаше толкова да му мисли. Дори и да загубят Африка. Та не можеше винаги да се побеждава.

Но дойде редът на Русия. На Русия и едновременно с нея — на поражението и на бягството. Сега нямаше море помежду: отстъплението водеше право в Германия. Сега не бяха разбити само няколко корпуса, както в Африка, а цялата немска войска отстъпваше. Тогава именно той започна да си дава сметка. Той и много други. Но сега това беше твърде лесно. Докато следваха победи след победи, всичко беше в ред, а каквото не беше в ред, бе оправдавано с „великата“ цел. Каква беше тази цел? Нямаше ли тя винаги две страни? И не беше ли постоянно едната от тях мрачна и нечовечна? Защо по-рано не бе разбрал това? Но действително ли не бе разбрал? Не беше ли го обземало твърде често съмнение и отвращение, и не беше ли той постоянно прогонвал тези чувства?

Гребер чу кашлянето на Зауер и заобиколи няколко разрушени колиби, за да го посрещне. Зауер показа с ръка към север. Грамаден, разгарящ се огън пламтеше над хоризонта. Чуваха се експлозии и се виждаха огнени езици.

— Русите ли са? — запита Гребер. Зауер поклати глава.

— Не, това са нашите пионерни части. Хвърлят във въздуха инсталации и укрепления.

— Значи продължаваме да отстъпваме? Те замлъкнаха и се ослушаха.

— Отдавна не съм виждал здрава къща — каза след малко Зауер.

Гребер показа с ръка жилището на Рае.

— Ето, тази там е сравнително запазена.

— Това ли наричаш запазена? Надупчена от картечница, с полуизгорял покрив и срутен обор. Зауер въздъхна дълбоко.

— Има цяла вечност откак не съм виждал непокътната улица.

— И аз.

— Ти скоро ще видиш. У дома.

— Да, слава Богу.

Зауер погледна отново към огнените пламъци.

— Като гледа човек всичко онова, което сме разрушили в Русия, обзема го понякога страх. Представяш ли си как ще постъпят те с нас, когато стигнат нашите граници. Мислил ли си за това?

— Не.

— Аз съм мислил. Имам стопанство в Източна Прусия. Спомням си още как в 1914 година трябваше да бягаме, когато русите дойдоха. Тогава бях на десет години.

— Далеч е още границата.

— Зависи. Тази работа става много бързо. Спомняш ли си колко бързо ние напредвахме в началото?

— Не. Тогава аз бях в Африка.

Зауер погледна отново на север. В същия момент се издигна огнена стена и последваха серия тежки експлозии.

— Виждаш ли какво вършим? Представи си, че русите направят същото у нас. Какво ще остане?

— Не повече отколкото тук.

— Именно това искам да кажа и аз! Разбираш ме, нали? Когато на човек му влезе такова нещо в главата, не може да се освободи от него.

— Те не са още на границата. Нали слуша онзи ден политическия доклад, на който трябваше да присъствуваме. Според него ние съкращаваме само линиите си, за да може да се създаде по-благоприятна изходна позиция за нашите нови, тайни оръжия.

— Остави тези глупости! Кой ли ги вярва още? А защо тогава трябваше да отстъпваме? Слушай, ще ти кажа нещо. Дойдат ли на нашата граница, трябва да сключим мир. Нищо друго не ни остава.

— Защо?

— Ама че въпрос? За да не направят същото с нас, каквото правим ние с тях. Не ти ли е ясно?

— Добре. Ами какво ще стане, ако те не искат да сключат мир?

— Кой?

— Русите.