Ерих Ремарк - Време да се живее и време да се мре

Той се спря и погледна нагоре. Небето беше безлунно, но обсипано със звезди. Не тях обаче гледаше Гребер, той виждаше само, че нощта е благоприятна за бомбардировки.

— Хубаво време за отпускари — каза някой до него. Беше Имерман. Той беше на пост. Наистина полкът бе в почивка, но навсякъде се промъкваха партизани и това налагаше нощем да се поставят постове.

— Подранил си — каза Имерман. — Има още половин час до смяната. Изчезвай оттук и върви да спиш. Не бой се, ще те събудя. На твоята възраст човек може винаги да спи. На колко си години? Двайсет и три?

— Да.

— Виждаш ли?

— Не съм уморен.

— Отпускарска треска, а? — Имерман погледна изпитателно Гребер. — Какъв късмет! Отпуска!

— Не са ми я дали още. В последния момент може да забранят отпуските. Това ми се случва вече три пъти.

— Прав си. Откога чакаш?

— От шест месеца. Винаги имаше пречки. Последния път една повърхностна рана, която не бе достатъчна, за да ме изпратят в родината.

— Лош късмет, но поне си наред. А аз никога. Нали съм бивш социалдемократ. Политически неблагонадежден. Дават ми само право геройски да загина, нищо друго. Пушечно месо и тор за хилядолетната империя.

Гребер се озърна.

Имерман се засмя.

— Окото на Германия, а? Не бой се. Всички хъркат. Щайнбренер също.

— Не, не съм помислил такова нещо — отвърна Гребер ядосано. Той бе помислил именно това.

— Толкова по-зле. — Имерман се засмя отново. — Това ни е влязло така под кожата, че не го забелязваме вече. Страшно е, че именно клеветниците виреят най-добре в нашето героично време, като гъби след дъжд! Би трябвало човек да се замисли върху това, а?

Гребер се подвоуми за момент.

— Щом като всичко това ти е така добре известно, би трябвало да се пазиш повече от Щайнбренер — каза той накрая.

— Взели го дяволите Щайнбренер. На мен той може да навреди по-малко отколкото на вас. Именно защото съм непредпазлив. За такива като мен това е признак на честност. Прекаленото умилкване около големците ще ме направи подозрителен. Това е старо правило за бивши социалдемократи, ако искат да не бъдат заподозрени. Не е ли така?

Гребер духна в ръцете си.

— Студено — каза той.

Не желаеше да завързва политически разговор. По-добре беше да стои настрана. Той искаше да получи отпуск и нищо друго, а не трябваше да рискува. Имерман беше прав. Недоверието тържествуваше в Третия райх. Никъде човек не се чувствуваше сигурен. А когато не се чувствуваш сигурен, по-добре е да си държиш устата.

— Кога за последен път си беше у дома? — запита Имерман.

— Преди около две години.

— Много отдавна. Сега ще има от какво да се учудваш.

Гребер не отговори нищо.

— Има да се чудиш — повтори Имерман. — Колко всичко там се е променило.

— Какво може толкова да се е променило?

— Много, ще видиш.

За момент Гребер почувствува силен страх, сякаш нещо го прободе в корема. Той познаваше това чувство, то се появяваше от време на време, понякога и без особена причина. Но това не бе чудно в един свят, в който отдавна нямаше нищо сигурно.

— Отде знаеш? — каза той. — Нали отдавна не си бил в отпуск?

— Не съм бил, но зная. В дисциплинарните роти се научават повече работи отколкото тук.

Гребер стана. Защо ли бе излязъл? Нямаше желание да разговаря. Искаше да бъде сам. Да може веднъж да замине! Това му бе станало като идея фикс. Искаше да е сам, сам за няколко седмици, да бъде сам и да може да размисли, нищо друго. А имаше толкова много неща, върху които трябваше да размисля. Но не тук, а там, в родината, сам, далеч от войната.

— Време е за смяна — каза той. — Ще ида да взема нещата си и да събудя Зауер.

Канонадата и припламванията на снарядите раздираха хоризонта. Гребер вторачи поглед натам. Русите… През есента на 1941 година фюрерът заяви, че те са окончателно бити, а така и изглеждаше. През есента на 1942 год. той повтори победоносния си вик и всичко изглеждаше в негова полза. Но тогава започна необяснимият период при Москва и Сталинград. Изведнъж тръгна назад. Като че ли всичко бе омагьосано. Изведнъж русите имаха отново артилерия. Канонадата на хоризонта заглуши всички речи на фюрера и не престана — и оттогава подгони в безредие немските дивизии по обратния път. Не можеше да се разбере какво става, обаче внезапно се появиха слухове, че цели армейски корпуси били заградени и се предали. И скоро всеки схвана, че победите се бяха превърнали в бягство. В бягство — както в Африка, в момента, когато Кайро беше съвсем близко.