Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Смяташ ли, че можем да получим горещо кафе и кифлички — попита тя.

— Ще се опитам да подкупя някой от пазачите — казах аз много щастлив.

Хелен отвори и другото си око и ме загледа.

— Какво се е случило? — попита тя. — Изглеждаш тъй, сякаш сме спечелили голямата печалба. Освобождават ли ни?

— Не — отговорих аз. — Но аз освободих себе си.

Сънлива, тя се размърда в ръцете ми.

— Не можеш ли за известно време да не се занимаваш със себе си?

— Да. Дори е задължително. И опасявам се, че ще е за дълго време. Няма да ми се удадат вече много случаи сам да вземам решения. Ако го приемем така, то става и утеха.

— Всичко е утеха — отвърна Хелен и се прозина. — Докато живеем, всичко е утеха, още ли не го знаеш? Мислиш ли, че ще ни разстрелят като шпиони?

— Не. Ще, ни затворят.

— Емигрантите, които не считат за шпиони, също ли затварят?

— Да. Ще затворят всички, които намерят. Вече прибраха мъжете.

Хелен се полуизправи.

— Тогава къде е разликата?

— Може би другите ще се освободят по-лесно.

— Не се знае. Може би тъкмо с нас ще се отнасят по-добре, защото ни мислят за шпиони.

— Това е безсмислица, Хелен.

Тя поклати глава.

— Не е безсмислица. Това е опит. Още ли не знаеш, че в нашия век невинността е престъпление, което винаги се наказва най-тежко? В две страни ли трябваше да те затворят, за да го разбереш? Ах ти, мечтателю за справедливост! Има ли още коняк?

— Коняк и пастет.

— Дай ми и от двете — каза Хелен. — Това е необичайна закуска, но се боя, че ни предстои живот, изпълнен с приключения.

— Добре че го приемаш така — отговорих аз, докато й давах коняка.

— Само тъй можем да го възприемем. Или искаш да умреш от огорчение и пукване на жлъчката? Ако изключиш понятието за справедливост, съвсем не е толкова трудно да го разглеждаш като приключение, не намираш ли?

Разкошната миризма на стария коняк и на вкусния пастет облъхнаха Хелен като поздрав от благоденствието. Тя яде с голяма наслада.

— Не знаех, че ще е толкова просто за теб — казах аз.

— Не се тревожи за мен — отвърна тя и затърси в кошницата си бял хляб. — Аз ще се оправя. За жените справедливостта не е толкова важна, както за вас.

— Какво е важно за вас?

— Това — тя показа към хляба, бутилката и пастета. — Яж, любими мой! Ще се оправим някак. А след десет години всичко това ще бъде едно голямо приключение и вечер толкова често ще го разказваме на гостите ни, че всеки ще се отегчи. Лапай, човеко с фалшиво име! Каквото изядем сега, няма да го влачим после.

— Няма да ви разказвам всички подробности — каза Шварц, — известен ви е пътят на емигранта. Останах само няколко дни в стадиона „Коломб“. Хелен откараха в „Ла птит Рокет“. Последния ден на стадиона се появи нашият хотелиер. Видях го само отдалеч — забранено ни бе да разговаряме с посетители. Той остави малък козунак и голяма бутилка коняк. В козунака намерих бележка: „Мадам е здрава и в добро настроение. Вън от опасност. Очаква прехвърляне в женски лагер в Пиренеите. Писма чрез хотела. Мадам е отлично.“ Сгъната беше и една много малка бележка с почерка на Хелен: „Не се тревожи. Опасност вече няма. Остава приключението. До скоро. Любов.“

Бе успяла да пробие небрежната блокада. Не можех да си представя как. По-късно тя ми разказа — обяснила, че трябвало да вземе липсващи й документи. Бяха я изпратили с един полицай до хотела. Мушнала скришом бележката на хотелиера и му пошепнала как да ми я изпрати. Полицаят, проявил разбиране за любовта, се направил, че не вижда. Хелен не се бе върнала с документи, но затова пък с парфюми, коняк и кошница с храна. Тя обичаше да яде. Така и не разбрах как въпреки това се запази стройна. Още когато бяхме на свобода, щом се събудя и не я намеря до себе си, достатъчно бе да отида там, където държим храната — приклекнала на лунната светлина, тя глождеше със занесена усмивка някой кокал от шунка, тъпчеше се с десерта, който бе прибрала от предната вечер и пиеше вино от бутилката. Беше като котка, която нощем огладнява. Разказваше ми, че когато я арестували, накарала полицая да чака, докато хотелиерът доопече пастета, сложен в пещта. Това бе любимият й пастет и тя поискала да го вземе. Полицаят мърморел, но отстъпил, тъй като тя направо отказвала да тръгне преди това. Ченгетата се бояха да завличат някого със сила в полицейската кола. Хелен не забрави да вземе със себе си дори пакет книжни салфетки.

На следващия ден ни натовариха за Пиринеите. Безнадеждната и вълнуваща одисея на страх, комизъм, бягство, бюрокрация, отчаяние и любов започна.