Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Да — отвърнах аз. — И все пак често тъкмо тогава изпадаме в заблуда. Смятаме, че съдбата ни дължи отплата, но тя не ни я дължи.

— Това е естествено — отговори Шварц. — Но понякога все пак преставаме да вярваме в обичайната техника и смятаме, че трябва да опитаме нова. Хелен бе пожелала да пътувам заедно с нея през границата. Не бях го направил и щях да бъда загубен, ако нейният ум не ме спаси — затова помислих, че този път трябва да я послушам и да направя онова, което тя бе искала.

— Направихте ли го?

Шварц кимна.

— Купих си билет първа класа; луксът винаги вдъхва доверие. Едва когато влакът тръгна, аз се сетих за парите, които носех у себе си. Да ги укрия някъде из купето бе невъзможно — не бях сам. Освен мен имаше и един мъж, много бледен и неспокоен. Опитах тоалетните: и двете бяха заети. Междувременно влакът стигна границата. Инстинктът ми ме тласна към вагон-ресторанта. Седнах там, поръчах бутилка скъпо вино и менюто.

— Господинът има ли багаж? — запита ме келнерът.

— Да. В съседния вагон първа класа.

— Тогава господинът не желае ли да свърши първо с митничарите? Ще запазя мястото.

— Може да продължи дълго. Донесете ми най-добре яденето. Гладен съм. И бих искал да предплатя, за да не помислите после, че ще избягам.

Надеждата ми да бъда прескочен от граничаря не се сбъдна. Тъкмо келнерът поставяше виното и супата на масата, когато преминаха двамина в униформи. Междувременно бях бутнал парите, които носех у себе си, под филцовата подложка на покривката за хранене, а писмото на Хелен — в паспорта си.

— Паспорт — каза рязко първият чиновник. — Дадох му паспорта си.

— Без багаж? — запита той, преди да го отвори.

— Само една ръчна чанта, в съседния вагон първа класа.

— Трябва да го отворите — каза вторият.

Станах.

— Запазете ми мястото — казах аз на келнера.

— Естествено! Нали господинът предплати.

Първият митнически чиновник ме погледна.

— Вие сте предплатили?

— Да. Иначе не бих могъл да си позволя яденето и пиенето. Оттатък границата това ще струва валута, а нямам.

Изведнъж чиновникът се разсмя.

— Не е лоша идея! — каза той. — Смешно, че малцина се сещат за това. Вървете напред. Трябва да прегледам вагона.

— А паспортът ми?

— Ще ви намерим къде сте.

Отидох във вагона си. Моят спътник бе там, още по-неспокоен от преди. Той се потеше, търкаше си ръцете и лицето с мокра носна кърпа. Аз втренчих очи в гарата и отворих прозореца. Безполезно бе да скачам, ако ме хванат; беше невъзможно да се изплъзна — ала отвореният прозорец действуваше успокояващо донякъде.

Вторият чиновник застана на вратата.

— Багажа ви!

Свалих куфара си и го отворих. Той погледна, а после претърси куфарите на моя спътник.

— Добре — заяви той и козирува.

— А моят паспорт? — попитах аз.

— В колегата ми е.

В същата минута дойде колегата. Беше друг, не предишният — есесовец в униформа, тънък, с очила и високи ботуши. Шварц се усмихна.

— Както обичат немците ботуши!

— Трябват им — отговорих аз. — Толкова кал газят.

Шварц изпразни чашата. През нощта бе пил малко. Погледнах часовника: беше три и половина. Шварц ме видя.

— Няма да продължи много — каза той. — Ще имате достатъчно време за парахода и за всичко останало. Това, което сега имам да ви разкажа, е период на щастие. А за щастието не може да се разказва много.

— Как пробихте? — попитах аз.

— Нацистът бе прочел писмото на Хелен. Той ми върна паспорта и попита дали имам в Швейцария познати. Кимнах.

— Кой?

— Господата Амер и Ротенберг.

Това бяха имена на двама нацисти, които работеха в Швейцария. Всеки емигрант, който бе живял в Швейцария, ги познаваше и мразеше.

— Друг някой?

— Нашите представители в Берн. Не е нужно да ги изреждам всичките, нали?

Той отдаде чест.

— Много щастие! Хайл Хитлер!

Спътникът ми обаче нямаше щастие. Трябваше да покаже всички документи и бе подложен на кръстосан разпит. Потеше се и заекваше. Не можах да издържа гледката.

— Мога ли да се върна във вагон-ресторанта? — попитах.

— Естествено — отвърна нацистът. — Добър апетит!

Вагон-ресторантът се оказа пълен. Цял рояк американци бе окупирал моята маса.

— Къде е мястото ми? — попитах келнера.

Той вдигна рамене.

— Не успях да го запазя. Какво може да се направи срещу тези американци. Не разбират нито дума немски и сядат, където пожелаят! Заемете мястото отсреща. Масата си е маса, не е ли така? Вече съм пренесъл виното ви.