Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Стигнах във Фелдкирх и наех стая в малък пансион. Бе лято — разгарът на туристическия сезон. Не биех на очи. Двата куфара ми придаваха внушителен вид. Реших да ги оставя и да взема само толкова багаж, че да не ме затруднява. Събрах го в една раница, така най-малко се забелязваше. Предплатих си наема за седмица напред.

На следващия ден потеглих. До полунощ останах скрит в една просека близо до границата. Помня още, че първо ме мъчиха комари, а после наблюдавах един син саламандър, който обитаваше бистрата вода на едно вирче. Той имаше гребен и от време на време се надигаше, за да поеме въздух. Тогава показваше напръскания си в жълто и червено корем. Наблюдавах го и мислех, че за него светът е ограничен в този вир. Малкият ров с вода бе за него Швейцария, Германия, Франция, Африка и Йокохама, всички заедно. Той спокойно изплуваше и се гмуркаше, напълно в хармония с вечерта.

Поспах няколко часа и след това се, приготвих. Бях много уверен в себе си. Десет минути по-късно до мен като изпод земята изникна един митничар.

— Стой! Спри! Какво търсите тук?

Сигурно отдавна ме бе дебнал в тъмното. Не обърна внимание на обяснението ми, че съм безобиден турист.

— Всичко това можете да изложите пред митническия пост — каза той и със заредено оръжие ме подкара пред себе си обратно до най-близкото селище.

Вървях смазан, замаян и само в едно ъгълче на съзнанието си много нащрек — как бих могъл да се изплъзна. Ала невъзможно — митническият чиновник изпълняваше службата си твърде добре. Вървеше точно на правилното в такива случаи разстояние зад мен; не можех изненадващо да го нападна, нито пък да се изплъзна на пет крачки, без да бъда прострелян незабавно.

В митническия пост той отключи една малка стая.

— Влезте тук. Почакайте.

— Докога?

— Докато ви разпитат.

— Можете ли да го сторите сега? Не съм направил, нищо, за да ме затваряте.

— Тогава няма защо да се тревожите.

— Не се тревожа — казах аз и свалих раницата си. — Тогава да почнем.

— Ще почнем, когато ние тук бъдем готови за това — каза чиновникът и показа безупречни бели зъби. Приличаше на ловец. Така и въздействуваше.

— Утре сутрин ще дойде съответният чиновник. Можете да спите тук на стола. Остават само няколко часа. Хайл Хитлер!

Огледах стаичката. Прозорецът — с решетка, здрава и заключена отвън врата. Не можех да избягам. А и в съседство чувах гласове. Седях и чаках. Беше безнадеждно. Най-после небето стана сиво, а постепенно — синьо и светло. Пак чух гласове и ми замириса на кафе. Вратата се отвори. Престорих се, че се събуждам и се прозявам. Влезе един митничар. Беше червендалест, дебел и изглеждаше по-добродушен от ловеца.

— Най-после — казах аз. — Ужасно неудобно се спи тук.

— Какво търсехте на границата? — запита той и се залови да отваря раницата ми. — Да бягате? Да правите контрабанда.

— С вехти гащи не се прави контрабанда — отвърнах аз. — С вехти ризи също.

— Добре. Тогава какво търсехте там нощем? — Той сложи раницата ми настрана. Внезапно помислих за парите, които носех у себе си. Бях загубен, ако ги намери. Оставаше да се надявам, че няма да ме претърсва повече.

— Исках да се полюбувам на Рейн през нощта — усмихнах се аз. — Аз съм турист. И романтик.

— Откъде идвате?

Назовах името на пансиона и селището, откъдето идвах.

— Възнамерявах тази сутрин да се върна — казах аз. — Куфарите ми са още там. Предплатил съм и наема за една седмица. Не прилича на контрабанда, а?

— Тъй, тъй, ще трябва да го установим. След един час ще ви взема. Ще отидем заедно, пък да видим какво имате в куфарите.

Бе дълъг път. Дебелият и той бдеше като овчарско куче. Тикаше колелото до себе си и пушеше. Най-сетне пристигнахме.

— Ето го най-сетне! — извика някой от прозореца на пансиона и пред мен изникна хазяйката. Бе почервеняла като рак от вълнение.

— Боже мой, мислехме вече, че нещо ви се е случило! Къде се губихте цяла нощ?

Сутринта жената беше открила непобутнатото ми легло и помислила, че са ме убили. Говореше се, че наоколо се подвизавал някакъв тип, на чиято съвест тежали вече няколко грабежа. Заради това бе извикала полиция. Полицаят излезе след нея от къщата. Приличаше на ловеца.

— Заблудих се — казах аз колкото можех по-спокойно. — После и нощта беше толкова красива! За първи път от детството си насам спах на открито. Беше великолепно! Съжалявам, че съм ви разтревожил. Жалко, че по невнимание съм се приближил прекалено до границата. Моля ви, обяснете на митничаря, че живея тук.