Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Напуснах моста и тръгнах напред-назад по тъмната алея с дърветата на вала, докато изтече половиният час, който трябваше да изчакам.

Миризмата на липите се усилваше в растящата нощ и луната посипваше покривите и кулите със сребро. Сякаш градът искаше да направи всичко, за да ми покаже, че съм си изградил една лъжа, че никъде не ме дебне опасност; че мога да се прибера, с упование, след продължителна заблуда, за да възстановя своето Аз.

Не бе необходимо да се браня срещу това. Автоматично нещо бдеше в мен и ме охраняваше от всички страни. Прекалено често ме бяха арестували точно по същия начин в Париж, Рим и други градове — отдаден на красотата и залъган със сигурност чрез измамната й илюзия за любов, разбиране и забрава. Полицаите не забравяха. А лунната светлина и мирисът на липи не превръщаха доносниците в светци.

Запътих се към Хитлерплац предпазливо, с опнати като крила на прилеп сетива. Къщата се намираше на ъгъла на една улица, която се вливаше в площада. Улицата носеше старото си име.

Прозорецът бе отворен. Дойде ми на ум историята на Херо и Леандър и приказката за царските деца, в която една бавачка угаси светлината и царският син умря — аз не бях царски син, помислих си, а и немците имат много хубави приказки, но въпреки това или може би точно заради това — и най-жестоките концентрационни лагери на света. Спокойно прекосих улицата, и тя не бе нито Хелеспонт, нито Северно море.

Във входа някой се зададе срещу мен. Нямаше как да свърна и продължих към стълбите, сякаш знаех къде искам да ида. Бе една възстара жена, която не познавах от преди. Сърцето ме стегна — Шварц се засмя: — Още едно клише, което става истина за нас едва когато сме го изпитали. Не се обърнах, чух входната врата да се затваря и бързо изтичах нагоре по стълбите.

Вратата беше отворена един сантиметър. Бутнах я и застанах срещу Хелен.

— Видя ли те някой? — попита тя.

— Да. Една възстара жена.

— Без шапка?

— Да, без шапка.

— Трябва да е била прислужницата. Стаята й е на тавана. Казах й, че до понеделник следобед е свободна; сигурно се е туткала горе. Тези момичета си въобразяват, че човек няма в главата си нищо друго освен да критикува дрехите им на улицата.

— По дяволите прислужницата — казах аз. — Тя не ме позна, независимо дали е била същата или не. Разбирам, когато някой ме познае.

Хелен взе мушамата и шапката от ръцете ми и искаше да ги закачи.

— Не тук — казах аз. — В гардероб. Ако някой дойде, би могъл да ги види.

— Никой няма да дойде — каза Хелен и тръгна пред мен. Обърнах се, завъртях ключа на вратата и я по-следвах.

През първите години на изгнанието си често бях мислил за моето жилище; по-късно се опитах да го забравя. Сега, когато се намирах в него, не изпитвах почти нищо. То стоеше там като картина, която някога бях притежавал и която ми напомняше за определен период от моя живот. Застанах на вратата и се огледах. Почти нищо не бе променено. Диванът и креслата бяха облечени с нов плат.

— По-рано не бяха ли зелени? — попитах аз.

— Сини — каза Хелен.

Шварц се извърна към мен.

— Вещите имат свой живот и става нетърпимо, когато ги сравняваме със собствения.

— Защо да сравняваме? — попитах аз.

— Не го ли правите?

— Да, ала не на различни нива. Ограничавам се върху себе си. Когато стоя гладен на пристанището, се сравнявам е едно въображаемо Аз, което освен това страда и от рак. Тогава за минута съм щастлив, че нямам рак и съм само гладен.

— Рак — каза Шварц и втренчи очи в мен. — Как попаднахте на него?

— Бих могъл да кажа и сифилис. Или туберкулоза. Рак е най-близкото.

— Най-близкото? — Шварц продължаваше да ме гледа втренчено.

— Аз ви казвам, че е най-далечното! Най-далечното. Използвах го само така, като пример.

— То е тъй далече, че е непонятно.

— Това е всяка смъртоносна болест, господин Шварц. Винаги.

Той кимна и замълча.

— Гладен ли сте още? — запита после той.

— Не. Защо?

— Споменахте нещо такова.

— То бе също само един пример. Днес вече два пъти съм ваш гост на вечеря.

Той повдигна очи.

— Как звучи! На вечеря! Колко утешително! Колко недостижимо, когато всичко е свършило.

Замълчах. След малко той по-спокойно каза:

— Жълтите кресла. Те бяха облечени с нов плат, това бе всичко през петте години, през които моят живот една дузина пъти си бе играл със съдбата. Понякога ни се струва, че има някакво несъответствие, именно това исках да кажа.

— Да. Човек умира, но леглото остава. Къщата остава. Вещите остават. Бихме искали и те да изчезнат, освен когато са ни безразлични.