Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Видях я да върви пред мен, но не изпитвах нищо друго освен загриженост час по-скоро да се измъкнем от църквата. Носеше черен костюм и малка шапчица, главата си държеше много вдигната, но леко наклонена встрани, сякаш се ослушваше за стъпките ми. Останах няколко крачки назад, толкова, че да не я изгубя от очи; неведнъж се бях убеждавал, че ни откриват, като стоим прекалено близко до някой друг.

Тя мина покрай каменния купол със светена вода, през големия портал и веднага сви наляво. Един широк път, настлан с каменни плочи, се виеше край катедралата, отделен бе от големия площад пред нея с железни вериги, прихванати от пясъчникови колове. Тя прескочи веригите, направи няколко крачки в тъмното, спря и се обърна. Не мога да обясня какво изпитах в този миг. Ако кажа, че пред мен сякаш мина целият ми живот, привидно отделен от мен, и внезапно се обърна и ме погледна — това е пак клише, и е вярно, и не е вярно, и въпреки това го почувствувах, но то не бе всичко. Приближих се към Хелен, към нейната слаба, тъмна фигура, към бледото й лице, очи, уста и оставих зад себе си всичко, което е било. Времето, което сме били разделени, не потъна; то остана, ала като нещо, което бях чел, а не изживял.

— Откъде идваш? — почти враждебно попита Хелен, преди да съм я приближил.

— От Франция.

— Пуснаха ли те?

— Не. Минах границата нелегално.

Бяха почти същите въпроси, които ми бе поставил Мартенс.

— Защо? — попита тя.

— За да те видя.

— Не трябваше да идваш!

— Знам. Повтарял съм си го всеки ден.

— Защо тогава дойде?

— Ако знаех, нямаше да съм тук.

Не смеех да я целуна. Тя стоеше плътно до мен, но тъй вцепенена, сякаш готова да се счупи, ако я докоснеш. Не знаех какво мисли, но отново я бях видял, тя живееше, а сега можех да си отида или да очаквам онова, което щеше да дойде.

— Ти не знаеш? — попита тя.

— Ще го знам утре. Или след една седмица. Или по-късно.

Погледнах я. Какво трябваше да се знае? Знанието бе малко пяна, която играе по вълните. Всеки вятър можеше да я издуха, ала вълната оставаше.

— Ти си дошъл — промълви тя и лицето й се отпусна, стана нежно, приближи една крачка. Хванах я за раменете, а ръцете й бяха притиснати Към гърдите ми, сякаш все още искаше да ме отблъсне. Имах чувството, че стоим дълго време един срещу друг на черния ветровит площад пред катедралата сами и уличният шум само глухо ни докосваше, отдалечен като с висяща стъклена стена. Вляво, на около стотина крачки, диагонално на площада, се намираше ярко осветеният Градски театър с белите стъпала; помня още, че дори се почудих, че не го бяха превърнали в казарма или в затвор.

Край нас мина група хора. Някой се засмя, а неколцина се извърнаха към нас.

— Ела — прошепна Хелен. — Не можем да останем тук.

— Къде да идем?

— В твоето жилище.

Помислих, че не съм чул добре.

— В твоето жилище. Къде другаде?

— Могат да ме познаят по стълбите! Не живеят ли в къщата същите хора, както преди?

— Няма да те видят.

— А прислужницата?

— Ще я освободя за вечерта.

— А утре сутрин?

Хелен ме погледна.

— Дошъл си толкова отдалеч, за да ме питаш за всичко това, така ли?

— Не съм дошъл, за да ме заловят, а теб да вкарам в някой лагер, Хелен.

Внезапно тя се усмихна.

— Йозеф — каза тя, — не си се променил. Наистина, как си стигнал дотук?

— И аз самият не знам — отвърнах аз и неволно са усмихнах. Споменът, че и преди, полуразгневена, полуотчаяна от моята обстоятелственост, се е случвало да каже същото, изведнъж изличи опасността.

— Но аз съм тук — казах аз.

Тя поклати глава и видях, че очите й бяха пълни със сълзи.

— Още не — отвърна тя. — Още не! А сега ела, или наистина ще ни арестуват, защото стоим тъй, сякаш ти правя сцена.

Тръгнахме през площада.

— Не мога да дойда веднага с теб — казах аз. — Нали първо трябва да освободиш прислужницата! Взел съм стая в един хотел в Мюнстер. Там не ме познават. Исках да живея там.

Тя се спря.

— Докога?

— Това не знам — отвърнах аз. — Никога не съм могъл да мисля за онова, което следва, а само, че исках да те видя и че после би трябвало някак да се върна.

— През границата?

— Откъде другаде, Хелен?

Тя сведе глава и продължи. Помислих си, че сега трябваше да бъда много щастлив, ала не се чувствувах така. Навярно по-късно се чувствува истински. Сега, сега обаче знам, че бях.

— Трябва да телефонирам на Мартенс — казах аз.

— Можеш да го направиш от твоето жилище — отговори Хелен. Жегваше ме всеки път, когато казваше „твоето жилище“. Тя го правеше умишлено. Не знаех защо.