Един келнер се доближи към нас:
— Господата не желаят ли компания?
— Не.
Той се наведе още по-ниско към мен.
— Преди да откажете окончателно, не желаете ли да погледнете двете дами на бара?
Погледнах ги. Едната от тях изглеждаше много добре сложена. И двете носеха тесни вечерни рокли. Лицата не разпознах.
— Не — повторно отказах аз.
— Те са дами — обясни келнерът. — Дясната е немкиня.
— Тя ли ви изпрати?
— Не, господине — отговори келнерът с подкупващо невинна усмивка. — Идеята беше моя.
— Добре. Погребете я. По-добре ни донесете нещо за ядене.
— Какво искаше? — попита Шварц.
— Да ни събере с внучката на Мата Хари. Навярно сте му дали премного бакшиш.
— Още не съм плащал. Мислите, че са шпионки?
— Може би за единствения интернационал на света: парите.
— Немкини?
— Едната, каза келнерът.
— Смятате, че е тук, за да примамва обратно немци?
— Едва ли.
Келнерът донесе сандвичи.
Аз ги бях поръчал, защото ме хвана виното. Исках съзнанието ми да е бистро.
— Няма ли да ядете? — попитах.
Унесен, Шварц поклати глава.
— Не бях предвидил, че цигарите можеха да ме издадат — продължи той. — Още веднъж проверих всичко, което имах в себе си. Кибритът, който носех от Франция, хвърлих заедно с останалите цигари и си купих немски. Тогава ми хрумна, че в паспорта ми имаше френски входна виза и печат; следователно френските цигари щяха да бъдат оправдани, ако ме бяха проверили. Върнах се в телефонната кабина мокър от пот и ядосан на страха и на себе си.
Трябваше да чакам. Една жена с голяма нацистка значка набра последователно два номера и излая някакви заповеди. Третият номер не отговори и жената разярена и властна излезе навън.
Набрах номера на моя приятел. Отговори женски глас.
— Извинете, мога ли да говоря с доктор Мартенс? — запитах аз и забелязах, че бях пресипнал.
— Кой е на телефона? — попита жената.
— Приятел на доктор Мартенс. — Не можех да издам името си. Не знаех дали бе жена му или някоя прислужница, ала пред нито едната от тях не можех да се открия.
— Вашето име, моля! — каза жената.
— Приятел съм на доктор Мартенс — отговорих аз. — Моля, съобщете му. По важна работа.
— Съжалявам — възрази женският глас. — Няма да съобщя за вас, ако не назовете името си.
— Трябва да направите изключение, доктор Мартенс очаква да му позвъня.
— Ако това е така, можете да ми кажете името си…
Отчаяно обмислях. После чух как тракна слушалката.
Стоях на мрачната ветровита гара. Моят първи опит, който ми се стори твърде лек, не сполучи и вече не знаех накъде. Може би трябваше да позвъня все пак направо на Хелен и да рискувам някой от семейството й да ме познае по гласа. Можех да се обадя и под друго име, ала кое? Доктор Мартенс — в момента друг не ми дойде наум. Още се колебаех, когато ми хрумна това, за което всяко момче на десет години веднага би се сетило. Защо да не позвъня у Мартенс под името на брата на жена ми? Той го познаваше отпреди десет години и още тогава не можеше да го понася.
Пак същият женски глас бе на телефона.
— Обажда се Георг Юргенс — остро обясних аз. — Моля, доктор Мартенс.
— Вие ли сте господинът, който позвъни преди?
— Обажда се командирът на хитлеристки щурмов батальон Юргенс. Бих искал да говоря с доктор Мартенс. Незабавно!
— Да — каза жената. — За секунда! Веднага!
Шварц ме погледна.
— Познато ли ви е непоносимото тихо пращене в слушалката, когато чакаме живота си на телефона?
Кимнах.
— Дори не е необходимо точно живота да очакваме. Може да е нищото, което се опитваме да умилостивим.
— Обажда се доктор Мартенс — чух най-после. Отново изпитах едно от състоянията, на които бих се смял преди. Гърлото ми бе пресъхнало.
— Рудолф — едва прошепнах аз.
— Какво, моля?
— Рудолф — повторих аз. — Обажда се един роднина на Хелен Юргенс.
— Не разбирам. Не е ли командирът на хитлеристки щурмов батальон Юргенс?
— Обаждам се вместо него, Рудолф. Вместо Хелен Юргенс. Разбираш ли сега?
— Изобщо нищо не разбирам — каза раздразнено мъжът от другия край на жицата. — Имам приемен час…
— Мога ли да дойда в приемния ти час, Рудолф. Много ли си зает?
— Но моля ви се! Аз не ви познавам, а вие…
— Олд Шетърхенд — казах аз.
Най-после ми бе хрумнало как се казвахме като момчета, когато играехме на индианци. Бяха имена от романите на Карл Май. На дванадесет години ние поглъщахме книгите. За миг не се чу нищо. После Мартенс каза тихо:
Читать дальше