Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Шварц ме погледна.

— Отдавна съм се отказал да се надсмивам. Също и да се страхувам от големите думи. Докато се надсмиваме и се страхуваме, правим опит да сведем нещата до по-малък мащаб от този, който имат.

— Може би — казах аз. — Обаче трябва ли непрестанно да се взираме в невъзможното и да казваме: невъзможно е! Не е ли по-добре да го смалим и така да оставим лъч надежда в себе си?

— Прав сте! Простете ми! Забравих, че сте беглец. Кой ли има време да мисли тогава за пропорции?

— Вие не сте ли беглец?

Шварц поклати глава.

— Вече не. Аз за втори път се връщам обратно.

— Къде? — учудих се аз. Не можех да повярвам, че иска да се върне пак в Германия.

— Обратно — отвърна той. — Ще ви обясня.

Нощният клуб бе един от типичните локали, поддържани от белоруски емигранти, плъзнали из цяла Европа след революцията през 1917 година, от Берлин до Лисабон. С една и съща прислуга — нявгашни аристократи, с едни и същи хорове от бивши гвардейски офицери, едни и същи високи цени, с едно и също меланхолично настроение.

Разчитах и на еднаквото им матово осветление. Немците, за които говореше келнерът, положително не бяха емигранти. Вероятно бяха шпиони, сътрудници на посолството или служещи в немски фирми.

— Русите се бяха устроили по-добре от нас — каза Шварц. — Бяха ни изпреварили в емиграцията с петнадесет години. А петнадесет години нещастие са много и носят богат опит.

— Те бяха първата вълна от емигранти — отговорих аз. — Още ги съжаляваха. Дадоха им право да работят, също и документи. Нансенови паспорти. Когато дойдохме ние, съжалението на света бе отдавна изчерпано. Досаждахме като термити и вече почти не се намираше, човек, който да се застъпи за нас. Не бива да работим, да съществуваме и все още нямаме документи.

Откак седнахме тук, станах нервен. Дължеше се вероятно на затвореното помещение с многото завеси, на съзнанието, че тук има немци и на факта, че седях прекалено далеч от вратата, за да мога да се измъкна; свикнал бях навсякъде да сядам близо до изхода. Нервен бях още и за това, че не виждах вече парахода. Кой знае дали нямаше да вдигне котва по-рано от определеното време, още през нощта, по нечие предупреждение.

Шварц изглежда разбра. Бръкна в джоба си и сложи двата билета пред мен.

— Вземете ги. Не съм търговец на роби. Вземете ги и ако желаете, вървете.

Погледнах го сконфузен.

— Разбирате ме погрешно. Аз имам време, цялото време на света е мое.

Шварц не отговори. Той чакаше. Взех двата билета и ги прибрах.

— Успях да намеря влак, който пристигаше в Оснабрюк рано привечер — продължи Шварц, сякаш нищо не се бе случило. — Внезапно имах чувството, че едва сега прекрачвам границата. Всичко дотук беше все още чужбина, дори и Германия; но сега всяко дърво говореше. Селата, през които минавахме, ми бяха познати от ученическите излети; бях ходил там с Хелен през първите седмици на нашето познанство, бях обичал местността така, както бях обичал града с неговите къщи и градини.

Дотогава отвращението ми представляваше еднороден, абстрактен блок. Това, което се случи, парализира и вкамени всичко в мен. Никога не бях изпитвал потребност, да, дори бях се страхувал да го анализирам или конкретизирам. Сега изведнъж нещата, които то обхващаше, започнаха да говорят. Ала те нямаха нищо общо с него. Местността не се бе променила. Останала бе същата. Все тъй патината на църковните кули меко зеленееше в спущащата се вечер; все тъй реката отразяваше небето. Тя ми напомни за времето, когато ловях риба и мечтаех за приключения в далечни страни — по-сетне ги изживях, но другояче, не както си ги представях тогава. Поляните с пеперудите и водните кончета, склоновете на дърветата и дивите цветя не се бяха променили, бяха си там, както по времето на моята младост, и в тях се съдържаше младостта ми — погребана или съхранена — както го приемех. Тя не бе и смущавана от нищо. От влака виждах малко хора и нито една униформа. Виждах само вечерта, която бавно се разстилаше навред. В градините на кантоните цъфтяха все същите рози, гергини и лилии, проказата не ги бе разяла — висяха връз дървените стобори, както във Франция, а кравите, пръснати по поляните като в Швейцария, кафяви, черни и бели — без пречупени кръстове, — все същите кротки очи. Щъркел тракаше по покрива на една селска къща и лястовиците все тъй хвърчаха. Само хората бяха станали други, знаех го, но тази вечер не можех нито да го видя, нито да го осъзная.