Артюр Рембо: Роман

На седемнайсет кой не е безумно-млад.
Веднъж — по дявола бокали, лимонада
и ярки светлини на шумния площад!
Под старите липи излизаш на прохлада.

О, юнски вечери! О, дъх на липов мед!
И лепнат клепките, дъха в гръдта ти спира.
Ветрец повява и долита глъч отвред,
и мирис на лозя се смесва с дъх на бира.

А ето там над теб — и мъничък парцал
от мръсен здрач, обшит от клонче изтъняло,
в средата със звезда — игла с фалшив кристал,
трептяща сладостно и с малко бледо тяло.

На седемнайсет! Нощ. И юни. И лози.
Като шампанско е дъхът им — губиш сила…
Ти скиташ; чувстваш как по устните пълзи
целувката — или калинка лекокрила.

О, Робинзоне луд, в романи скита ти!
Край слабия фенер — едва земята кваси —
една госпожица с пленителни черти
минава — в сянка от яката на баща си.

Отгатнала — уви! — че си наивник млад,
с ботинките си тя ситни, ала на мира
така ли се стои — и фръцва се назад…
И твойто „тра-ла-ла“ на устните замира.

Ти влюбен си. Летиш. И тъй до август чак.
Ти влюбен си. Чете тя смешните сонети.
Приятелите — днес за тях си пръв глупак.
Но изведнъж… и тя ти пише. Как се сети?

И тая вечер… сам на светлия площад,
пак влизаш в кафене — бокали с лимонада…
На седемнайсет кой не е безумно-млад,
когато мамят вън липите — на прохлада.