Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

Джилиън се отдръпна от него.

— Харесва ми звукът му. Той се изсмя и продължи:

— Вечеряш със семейството си, с всичките, включително и децата, точно в седем, след това отиваш на онова обществено събитие, което счетеш достойно за твоето внимание. И отново това става с приличното придружаване на майка ти или съпругата на някой от братята ти. Трябва да отбележа, че си много съзнателна в това отношение. Съставих плана си доста трудно, макар и, както виждаш, не бе невъзможно. Връщаш се в стаята си някъде между полунощ и два, където после се събуждаш и целият цикъл отново започва. Случайно да съм пропуснал нещо?

Джилиън се втренчи в него безмълвно, слисано и може би малко изплашено. Как бе успял Гарик да научи толкова много неща за нея, които дори и самата тя не бе забелязвала у себе си досега? Може би се бе крил някъде из храстите до къщата или, още по-лошо, някъде вътре — в килера — и мислено бе записвал всяко нейно движение. Как не го бе забелязала? Нима това, което й казваше, бе истина? Беше ли толкова погълната от собствените си интереси, че да не успее да види опасността, витаеща наоколо?

— Е, както виждаш, помислил съм за всичко, Джилиън. Почивай си спокойно, нямаш никаква възможност да избягаш.

Джилиън се втренчи в него, мълчалива като каменна статуя. Какво можеше да направи?

Седалката под Гарик изскърца. Той се облегна назад, изпълнен с увереност в себе си.

— А сега ти предлагам да се настаниш удобно на мястото си, защото ще седиш на него, докато стигнем до Шотландия. Там ще се оженим и ще прекараме медения си месец като гости на моя добър приятел сър Озуел, след което ще се върнем съвсем официално в Лондон като мъж и жена.

Джилиън се отпусна назад, но не заради това, което току-що й бе казал Гарик. Дори не беше чула последната част от провокиращия му брътвеж. Започваше да съчинява свой план — плана на бягството си.

Да се омъжи за Гарик Фицуилям? Това беше абсурдно. Всъщност дори смешно. А и никога нямаше да се случи, ако все още имаше живот в нея.

Гарик можеше и да смята, че е помислил за всичко, но винаги имаше възможности, които и най-извратеният мозък пропускаше. Нима не беше и злодеят от нейните романи винаги сигурен в успеха си? И нима не бе винаги побеждаван? Джилиън знаеше, че ще намери начин да се спаси. Щеше да им отнеме почти две седмици, докато стигнат до Шотландия, може би дори повече, когато поемеха по каменистите, по-трудни пътища в северните области. Трябваше да спират, за да се хранят и позволяват на конете да починат. Трябваше да спират да се облекчават. Той сигурно нямаше намерение да стои до нея по време на тъй интимната заетост? Или може би да?

Не, все нещо щеше да изникне. Възможност за бягство можеше да се появи дори още преди този мъж, непочитаемият Гарик Фицуилям, да успее да я забележи.

И когато тя се появеше, Джилиън щеше да е подготвена и да я използва, преди някой от похитителите й да свари да мигне.

ДЪРБИШИР, Англия

Данте Тримейн, третият граф Морган и петият виконт Уайлдууд, гледаше мълчаливо през тесния процеп на завеската. Валеше. Не просто валеше, а силният порой тропаше по прозорците на каретата като малки камъчета, запратени от вятъра. Нощта бе мрачна, луната се бе скрила зад гъсти облаци, сякаш за да му каже, че даже и тя не се радва да го види. Както и да е, от време на време се показваше и му позволяваше за мъничко да се увери, че каретата все още се движи по пътя, а не се е отклонила, за да изчезне в мочурливата пустош.

През последния час и нещо бяха започнали да се движат значително по-бавно. Дъждът превръщаше пътя в кал, която сега всмукваше колелетата на каретата още по-дълбоко в полузаличените коловози. Движеха се по виещия се път през долната част на Пенаинс, вместо по по-лекия през равнината, и имаше голяма вероятност да пристигнат в Уайлдууд доста след полунощ.

Проклет, гаден дъжд.

Данте се отпусна на напуканата кожена седалка и облегна обутия си в ботуш крак на отсрещната, заслушан в ритъма на дъжда върху покрива. Брадичката му, потъмняла от наболата тридневна брада, почиваше раздразнено върху кокалчетата на пръстите му, докато съзерцаваше противното време и също тъй противното си настроение.

Мразеше дъжда. Всеки път, когато му се случваше някое нещастие, го връхлиташе проливен дъжд. За тридесет и две годишния му живот това бе станало нещо предсказуемо. И петдесет и девета се оказа съвсем показателна година. Починаха първо брат му, после баща му — и Англия бе почти парализирана от поройния дъжд, който съперничеше на Големия потоп. И какво друго можеше да очаква сега, при завръщането си в Англия, когато това пътуване трябваше да го отведе при гроба на майка му?