Салман Рушди - Сатанински строфи

От въздуха камерата наблюдава входа на клуб „Хот Уекс“. Сега полицията е свършила с восъчните чучела и носи истинските човешки същества. Камерата се настанява върху арестуваните лица: висок албинос; човек в костюм от Армани, изглеждащ като черния огледален образ на Де Ниро; младо момиче на — какво? — четиринадесет, петнадесет? — един намръщен млад мъж на около двадесет. Не се съобщават имена; камерата не познава тези лица. Постепенно обаче излизат наяве фактите. Диджеят на клуба Севсункер Рам, известен като Пинкуала, и неговият собственик мистър Джон Маслама ще бъдат обвинени в участие в голямомащабна операция с наркотици — крек, хероин, хашиш, кокаин. Мъжете, арестувани с тях, един служител в близкия музикален магазин на Маслама „Попътни ветрове“, е регистрираният собственик на бус, в който е открито непосочено количество „твърди наркотици“, също така известен брой „горещи“ видеофилми. Името на младото момиче е Анахита Суфян; тя е малолетна и се казва, че пие много, и се намеква, че е правила секс с поне един от тримата арестувани мъже. Съобщава се още, че е известна с бягствата си от училище и връзките си с криминални типове: явно престъпник.

Един осветен журналист ще предложи на нацията тези пикантерии много часове след събитието, но новината вече подлудява из улиците: Пинкуала! — И „Уекс“: разбили са мястото — напълно! — Сега е война.

Обаче това се случва — както и много други неща — на места, които камерата не може да види.

Джебраил се движи като насън, защото след дни ходене из града, без да се храни или спи, с тромпета, наименуван Азраил, пъхнат на сигурно място в джоба на палтото му, той вече не отличава различията между будното и състоянието на сън; сега той разбира какво означава да си вездесъщ, защото преминава през няколко истории едновременно: има един Джебраил, който скърби за предаването му от Алилуя Коун, и един Джебраил, реещ се над смъртното ложе на един Пророк, и един Джебраил, тайно наблюдаващ напредъка на едно поклонение към морето, очаквайки момента, когато ще се разкрие, и един Джебраил, който чувства с всеки изминал ден все по-силно волята на врага, привличащ го все по-близо, водещ го към последната им прегръдка — изкусния, измамния враг, който беше приел лицето на неговия приятел, на Саладин, най-верния му приятел, за да приспи неговата бдителност. Има и един Джебраил, който крачи по лондонските улици, опитвайки се да разбере волята на Бог.

Дали ще бъде представител на гнева Божи?

Или на неговата любов?

Отмъщение ли е той, или прошка? Да остане ли фаталният тромпет в неговия джоб, или да го извади и надуе?

(Аз не му давам наставления. Аз също съм любопитен за неговите избори — за резултата от неговия мач по борба. Характер срещу съдба: една борба свободен стил. Две падания, две покорности или нокаут ще решат.)

Борейки се с многото си истории, той напредва.

Има мигове, когато го боли за нея, Алилуя, самото й име възхвала; но след това си спомня сатанинските строфи и я измества от мислите си. Рогът в неговия джоб настоява да бъде надут, но той се въздържа. Сега не му е времето. Търсейки следи — какво трябва да се направи? — той крачи по градските улици.

Някъде вижда един телевизионен апарат през вечерен прозорец. На екрана има женска глава, една известна „представяща се“ е интервюирана от един също толкова прочут сияещ ирландски водещ. — Какво би било най-лошото нещо, което може да си представите? — О, мисля, сигурна съм, би било, о, да: да бъда сама на Коледа. Тогава наистина трябва да се изправите срещу себе си, нали, ще трябва да погледнете в едно сурово огледало и да се запитате: това всичко ли е? — Джебраил сам, незнаещ датата, продължава да върви. В огледалото врагът се приближава със същата скорост като неговата, махайки и протягайки ръце.

Градът му изпраща съобщения. Ето тук е мястото, където холандският крал реши да живее, когато намина преди три века. В онези дни това беше извън града, село, разположено сред зелените английски поля. Но когато кралят дойде, за да издигне къща, лондонски площади изникнаха насред полята, червени тухлени сгради с холандски зъбери, издигащи се срещу небесата, така че придворните му да имат места, където да пребивават. Не всички имигранти са безсилни, шепнат все още стоящите постройки. Те налагат своите нужди на новата си земя, донасяйки собственото си сцепление в новонамерената земя, представяйки си я наново. Но внимавай, предупреждава градът. Несвързаността също трябва да има своя ден. Яздейки из парка, където беше избрал да живее — върху непокорната земя, която беше цивилизовал — Уилям III е хвърлен от коня си, пада тежко и чупи кралския си врат.