Салман Рушди - Сатанински строфи

„Бостан“ кръжеше над Лондон, въоръжените терористи патрулираха по пътеките и светлините в пасажерските кабини бяха загасени, но енергията на Джебраил осветяваше мрака. По зацапания филмов екран, на който в по-ранната фаза на пътуването неизбежното забавление с Уолтър Метоу печално се спъна в ефирната вездесъщност на Голди Хоун, се движеха сенки, прожектирани от носталгията на заложниците, и най-ясно очертаната между тях беше този източен юноша, Исмаил Наджмудин, маминият ангел с гандийско кепе, разнасящ тичешком тифини 28 28 Леко блюдо или закуска. из града. Младият дабавала мълчаливо се носеше сред призрачната тълпа, защото беше свикнал с подобни условия, помисли Спуно, представи си тридесет-четиридесет тифини на дълъг дървен поднос на главата ти и когато градският влак спре, имаш може би една минута да се наблъскаш вътре или да слезеш и след това тичането из улиците, с всичка сила, яр, с камионите автобусите мотопедите велосипедите и какво ли не, едно-две, едно-две, обеди, обед, дабасите 29 29 Съдини за гореща храна, разнасяна от дабавала. трябва да пристигнат и в мусон, течащ надолу по железопътните релси, когато влакът се развали, или до кръста във вода на някоя наводнена улица, а имаше и банди, Салад баба, истински организирани банди от крадци на дабас, това е гладен град, бейби, какво да ти разправям, но ние можехме да се справим с тях, ние бяхме навсякъде, знаехме всичко, кои крадци можеха да избягат от нашите очи и уши, никога не ходехме при никаква полиция, сами се грижехме за себе си.

Вечер баща и син се завръщаха изтощени в своята барака край самолетната писта в Сантакруз и когато майката на Исмаил го виждаше да се приближава, осветен от зелено-червено-жълтото на заминаващите самолети, тя казваше, че само като го зърне, всичките й мечти стават действителност, което беше първият признак, че има нещо странно в Джебраил, защото още от началото той изглежда можеше да изпълнява най-тайните желания на хората, без да има представа как го прави. Неговият баща, Наджмудин старши, сякаш никога нямаше нищо против, че жена му имаше очи само за сина си, че краката на момчето всяка вечер бяха разтривани, докато на бащата оставаха непомилвани. Синът е благословия и една благословия изисква благодарността на благословените.

Наима Наджмудин умря. Един автобус я удари и толкова, Джебраил не беше наоколо да отговори на молитвите й за живот. Нито бащата, нито синът говореха някога за скръб. Безмълвно, сякаш това беше обичайно и очаквано, те погребаха своята тъга под допълнителна работа, включвайки се в мълчаливо съревнование кой може да носи най-много дабас на главата, кой може да спечели повече нови договори за месец, кой може да тича по-бързо, сякаш по-големите усилия щяха да посочат по-голямата обич. Когато вечер виждаше баща си, чиито възлести вени изскачаха на врата и слепоочията му, Исмаил Наджмудин разбираше колко много му беше обиден по-възрастният мъж и колко важно беше за бащата да победи сина и чрез това да си възвърне узурпираното първенство в чувствата на мъртвата съпруга. Щом разбра това, младежът се отпусна, но бащиният устрем си остана ожесточен и много скоро той получи повишение, вече не бе прост бързоходец, а един от организиращите мукадами 30 30 Водачи. . Когато Джебраил беше на деветнадесет, баща му стана член на гилдията на разносвачите на обеди, Бомбайската асоциация на разносвачите на тифини; когато Джебраил беше на двадесет, баща му беше мъртъв, спрян в пътя си от удар, който почти го разкъса на парчета.

— Той просто сам се съсипа — каза генералният секретар на гилдията, самият Бабасахеб Мхатре. — Бедното копеле просто изгуби сили.

Но сиракът знаеше истината. Знаеше, че баща му най-накрая беше тичал достатъчно усърдно и достатъчно дълго, за да изтрие границите между световете, той направо беше изскочил от своята кожа право в прегръдките на жена си, на която беше доказал веднъж завинаги превъзходството на любовта си. Някои преселници са щастливи, като заминат.

Бабасахеб Мхатре седеше в син офис зад зелена врата над лабиринта на базара, една вдъхваща страх фигура, дебел като Буда, една от големите движещи сили на метрополиса, притежаващ окултната дарба да остава абсолютно неподвижен, никога не напускаше стаята си и въпреки това беше на всички важни места и се срещаше с всеки, който имаше значение в Бомбай. В деня, след като бащата на младия Исмаил прекоси границата, за да види Наима, Бабасахеб покани младежа при себе си.