Хайнер Ранк - Безсилието на всемогъщите

— Да зекираш означава да мислиш с желание да споделяш.

— Да мислиш с желание да споделяш? — Асмо се опита да отдели мислите си от въпросите, които искаше да постави на Зем. Стори му се необичайно, но с учудване установи, че това е възможно. Трябваше само волевият акт, който обикновено задвижва говорния апарат, да се трансформира в заповед за предаване към зеко. В началото още няколко пъти щеше да се обърка, но — каза си той — всичко е въпрос на тренировки.

— Къде ни прекъснаха? — той се опита да зекира. Не му се удаваше съвсем добре и се подпомагаше с шепнене.

— Космически полет с Йохана.

— Правилно. Как стигаш до твърдението, че никога не съм предприемал космически полет?

— Космосът е табу. Единственото изключение са дежурните станции на петте луни на Астилот.

— Следователно съществуват космически полети. Безспорен факт е, че аз… Един момент! Какво каза? Колко луни има Астилот?

— Пет.

Минаха няколко секунди докато Асмо схване смисъла на отговора. Пет луни! Значи той не се намираше на Земята! Намираше се на чужда планета, в чужда слънчева система!

Отпусна се в стола, зарови глава в ръцете си и се замисли. Учуди се, че новата обстановка го уплаши по-малко, отколкото бе очаквал. Все пак живееше сред хора. На външен вид те бяха като него, езикът им бе близък. И разликата във времето между предишния и сегашния му живот не можеше да бъде голяма. Но как бе попаднал на тази планета?

— Абсолютно съм сигурен — каза той на Зем, — че не съм роден на Астилот. Как съм попаднал тук? Това е, което бих искал да зная.

— Няма обяснение. Астилот никога не е бил в контакт с други планети.

Защо отричаха истината? Какъв смисъл имаше? Нима искаха да го доведат до лудост? В главата му бушуваха хиляди противоречиви мисли. Може би всичко бе един идиотски сън и когато се събуди, щеше спокойно да лежи в леглото си? Удари се по челото един път и после още един — сънят не прекъсна. Седеше под палми в лежащ стол на червени и бели карета. И изобщо къде се намираше леглото, в което би могъл да се събуди? Къде беше живял преди да загуби паметта си? Но стига с тази глупост! Само още няколко минути и окончателно ще се побърка.

Затвори очи. „Трябва да стоя тихо. Да дишам спокойно и дълбоко. И без паника.“ Настойчивите въпроси постепенно освободиха мозъка му. Не мина много време и той забеляза, че червата му куркат от глад. „Ето на — каза си с облекчение, — яденето винаги помага да си възстановиш душевното равновесие.“

— Гладен съм.

— Ще тръгнем вляво, а след това напряко през площада. Само след няколко минути ще стигнем до ресторант.

Асмо се надигна. Скоро се намери сред навалица от дафотили. Зем го преведе през пасаж, покрай витрини и масички на улично кафене.

От един козметичен салон излезе жена. Светлосин мъж в ливрея с поклон й подаде пакетче. Тя бегло му кимна и отмина.

Асмо я видя само откъм гърба, но веднага я позна. Затича след нея, без да се съобразява с минувачите, в които се блъскаше и които го изпращаха с възмутени погледи. На едно стълбище той я достигна, сложи ръка на рамото й и я обърна.

— Йохана!

Тя го погледна изплашено.

— Що за държане? — Въпреки че устните й не се раздвижиха, въпросът й кънтеше в ушите му.

Той стоеше като вкаменен, неспособен да даде отговор.

Изведнъж по лицето й премина израз, че го е познала.

— Ах, та това сте вие! — каза тя усмихнато. — Днес вече един път ви срещнах.

Гласът бе добре познатият му глас на Йохана.

Асмо се усмихна. Заля го гореща вълна на радост. Тя го бе познала, тя говореше с него, той повече не беше сам в този загадъчен свят.

— Йохана, толкова съм щастлив, че те намерих! Тя премигна. В очите й се появи изненада.

— Името ми е Йона.

— Йохана или Йона — какво значение има това? — Той я взе в прегръдките си, притисна я към себе си и поиска да я целуне. Тя изви глава. Той я вдигна и я завъртя във въздуха. Когато почувствува съпротивата й, колебливо я пусна.

Тя го гледаше — мълчаливо, с леко наведена глава и замислен поглед. Той не обръщаше внимание на това, познаваше недостъпността й, когато не бяха сами.

— Още не мога да го проумея — каза задъхано той. — Имаш ли представа как сме попаднали тук?

Тя повдигна безпомощно рамене.

— Вероятно случайно. Та ние току-що се срещнахме. Друго какво?

— Не! Имам предвид как сме дошли на тази планета, Йохана.

— Аз се казвам Йона.

— Е, добре, Йона! — тонът му стана нетърпелив. — Моля те, изслушай ме внимателно! Паметта ми е засегната, не си спомням нищо от това, което е било преди.