Хайнер Ранк - Безсилието на всемогъщите

През помещението повя вълна озон, едва доловима, лека като дъх. Мъжът в леглото се раздвижи. Противно на навика си, все още не отваряше очи, колебаеше се, сякаш предчувствуваше, че му остават само няколко секунди, преди да застане пред нещо ново, непознато. Лежеше, без да помръдне, поемаше на дълбоки глътки чуждия живителен аромат и се отдаваше на картините, които изплуваха в съзнанието му.

Пенести гребени върху стъкленозелена вода, шум от прибоя. Конят му препуска в игрив тръс по влажната пясъчна ивица на брега, с две ръце той се държи за развятата грива. Съвсем близо до него — момиче, загоряло от слънцето, в износени панталони, с червена панделка в разбърканата от вятъра коса. Далеч пред тях са другите ездачи, безплътни сенки с неясни очертания, които в ритъм се полюшват нагоре-надолу. Момичето пее. Дива песен, дрезгав глас… Дали това е болка от раздялата с познатия свят, от сбогуването с хората, които обича? Или е само нетърпение, радостно очакване, копнеж по единственото, неповторимото, по приключенията, водещи към познанието?

Мъжът се ослушваше. Непознати звуци проникваха в ушите му. Нежно шептящи цигулки, сред тях бисерните тонове на чембало. Музиката го смущаваше. Тя не подхождаше на картините, започна да ги пропъжда. Той искаше да ги задържи, търсеше името на момичето, на приятелите, на морето. Напразно. Имена не намираше, а без имена не можеше да се възкреси нищо. Момичето, приятелите, морето потъваха в було от мъгла.

Мъжът ядосано разтърси глава и отвори клепачи. Това, което видя, му бе непознато. Средно голямо правоъгълно помещение. Таванът на стаята излъчваше жълта светлина, която не хвърляше сенки. Стените и подът бяха сиви, от блестящ, напомнящ кожа материал, от който бяха направени и малкото мебели с цвят на портокал. Музиката се чуваше още, сякаш проникваше през стените.

Съвсем буден, мъжът се изправи. Отметна завивката, която леко полепна по кожата му, и скочи от леглото. Тялото му бе мускулесто, без признаци за надебеляване, кожата му имаше здрав кафеникав цвят. На пръв поглед изглеждаше на тридесет години, но изразът на очите, линиите около брадата и устата издаваха двадесет години повече работа и опит.

Той се огледа изпитателно. Нещо му вдъхваше безпокойство, нещо необичайно като че ли го нападаше от всички страни. Долавяше го ясно, въпреки че цветовете на помещението, наситеният с озон въздух, веселата музика се мъчеха да загладят неприятното чувство и да го пренесат в неопределеното усещане за блаженство. Трябваше ли да отстъпи, трябваше ли да се поддаде на съблазънта?

Той подигравателно изкриви устни и се загледа в пода, за да се концентрира. В продължение на секунди остана неподвижен, след това захвана да разтрива брадата си, но се вцепени. С несигурни пръсти опипа лицето си. Всичко му се струваше чуждо — уста, нос, бузи, чело. Що за лице бе това?

Нима в помещението нямаше огледало? Накъдето и да погледнеше — матирани плоскости, никъде — прозорец, парче стъкло. Разбира се, липсваше и врата. Уплаши се, че ще го обземе паника. Свлече се надолу, затвори очи и се вкопчи в рамката на леглото. Ръцете му се впиха в еластичния метал, почувствува хладната повърхност на материала, който имаше твърда сърцевина. Постепенно потисна страха си и самообладанието му надделя.

Беше му станало горещо. Сърцето му биеше силно, очите му бяха широко разтворени. Той се просна върху леглото и започна да обмисля. Какво в същност се бе случило?

Но колкото и да се напрягаше, не намираше отговор. Името му? Как се казваше? Не можеше да си спомни. На колко години беше? Къде бе роден? Откъде идваше?

Нищо. Никакъв отговор. Пътят към миналото бе блокиран. Смътно чувствуваше, че всички отговори все още бяха там, зад люлеещата се сива стена, във вече недостижимия ъгъл на мозъка му.

Защо, по дяволите, не можеше да си спомни? Изобщо къде се намираше? И можеше ли още да разсъждава логично? Предпазливо, пипнешком, не без страх от несполука, започна да изпробва разсъдъка си. Четири по три? — Дванадесет. Петдесет без тринадесет? — Тридесет и седем. Тридесет и седем, умножено по дванадесет? — Четиристотин четиридесет и четири. Законите на логиката са обективно отражение в субективното съзнание на човека. Вярно ли бе това?

Законът за ентропията от термодинамиката му дойде на ум, дума по дума, след това и математическите символи на първата историческа формула. С поразителна точност си спомняше всяка подробност, като да бе разтворил страницата на учебник. Това означаваше, че теоретичните му познания бяха запазени. Но при всеки опит да намери отговор на въпрос от личния си живот, паметта му го изоставяше. Споменът за неговото минало, за сложната плетеница от човешки отношения, за околния свят бе заличен.