Хайнер Ранк - Безсилието на всемогъщите

Той търсеше обяснение. Може би бяха засегнати невронните вериги на близката му памет. Вероятно силно магнитно поле бе объркало биотоковете на мозъчните му клетки. Молекулните структури за далечна памет до голяма степен изглеждаха недокоснати. Диагнозата бе непълна, в нея имаше противоречия и все пак някак си тя го поуспокои. Изведнъж му дойде на ум, че човек никога не трябва да бъде сигурен в собствената преценка за възможностите на разума си. По иронията в начина на разсъждение той позна отново себе си. Усмихна се облекчено. Едно късче от познатия характер му даде повече увереност, отколкото резултатите от мисловната дейност.

Светлината, която таванът на стаята излъчваше, за секунди почна да пулсира в яркооранжев цвят. Той се стресна насред мислите си. В същия миг се чу шум — кап-кап. Звучеше, като че ли две капки вода падат в полупразна кофа. Върху тясната стена на помещението се появи блестяща повърхност. Тя се плъзна безшумно встрани. През отвора влезе жена.

Той се вгледа в нея като във фантастично видение. Тя имаше зелена коса. Кожата й бе розова, в чист, блестящ розов цвят, под който прозираше млечно сияние. Тялото й, облечено в бяла униформа със златни отличителни знаци на някакъв ранг, заслужаваше по-продължително съзерцание, но в момента не му бе до това.

— Добро утро! — каза тя усмихнато.

Гласът й бе мек и приятен. Жената бавно се приближи, застана пред леглото и го заразглежда изпитателно с бадемовите си очи.

— Искате ли да се изкъпете?

Мъжът я гледаше втренчено. Постепенно взе да свиква с вида й, със зелената коса, с розовата кожа, с хубавичкото, наподобяващо котка лице. Върху яката й блестеше емблемата на Ескулап — рубиненочервен жезъл, обвит от сребристо тяло на змия.

— Между впрочем, казвам се Зу — каза тя и отново се усмихна.

Говореше на архаичен английски с гърлен акцент, който събуди в него спомена за един исторически документален доклад на културна тема. Канали, вятърни мелници, поля от зюмбюли. Бързо пропъди тези мисли. Много по-належащо за него сега бе да добие сигурност в самия себе си.

— Къде се намирам? — изкашля се той. Гласът му звучеше дрезгаво.

— В Психодом 1 1 За някои по-специфични термини от езика на планетата Астилот вижте речника, приложен в края на книгата. — Бел. пр. .

— Психодом? Никога не съм чувал такава дума. Какво е това?

— Клиника за душевна хигиена и психосоматологична терапия.

Той млъкна стъписан. Тайните му опасения се бяха потвърдили, главата му не беше съвсем в ред.

— Намирате се в добри ръце. Нямате основание за безпокойство — усмихна се тя още повече.

— Искам да знам какво се е случило с мене. Защо са ме докарали тук?

— Бяхте намерен. При разкопки.

— Какво, моля?

— Точно така е. Наистина невероятно. От Еманципацията насам не е известен друг такъв случай.

Той поклати безпомощно глава. След кратко мълчание попита:

— Забравил съм си името. Кажете ми как се казвам?

— Вие нямате име.

— Глупости! — Той се изправи изведнъж. — Всеки човек си има име.

— Но не и вие. Вие произхождате от заличените времена преди Еманципацията.

— Заличени времена? Кажете, моля, кой от нас двамата тук е мръднал? — За да скрие уплахата си, той изрече това с небрежен тон.

Зу го гледаше в очите и спокойно се усмихваше. Погледът й предизвика у него неудобство. Започна да се чувствува като непослушно дете.

Тя извади от чантата, която носеше през рамо, сребърна ивица.

— Вземете един хеписпот. Ще ви подействува добре.

— Благодаря, нищо ми няма. Искам само да знам кой съм.

— Разбира се — гласът й звучеше все така меко. — Вие сте научен консерват.

— Какво съм? — дишането му се ускори. На горещи вълни през тялото му премина ужас. — Ще се побъркам — прошепна той. — Или вече съм луд? Научен консерват. Заличени времена. Момиче с розова кожа и зелена коса. Това са халюцинации, рожби на болна фантазия.

Зу хвана ръката му.

— Вие сте щастливец — каза тя с убедителен тон. — Отговаряте точно на психосоматологичния стандарт. Вземете сега хеписпота.

Докосването на ръката и действуваше благотворно, то овладя възбудата му. С върха на пръстите си пое сребърната ивица, заоглежда я и накрая я сложи в устата си. Тя бе твърда, но бързо се стопи и той усети слаба топлина и силен вкус на малини.

Само след секунди се успокои. Та какво толкова се бе случило? Как можеше така да се вдетини и да се остави да загуби самообладание само от няколко специални израза! Да се живее бе удоволствие — със или без име! Не, нямаше да се държи като истерик. Искаше да научи как и защо бе попаднал в това положение. Това сигурно имаше обяснение и той щеше да го намери. И ако трябваше да се сблъска с някои непознати неща, толкова по-добре. Та той обичаше риска, приключението.