Хайнер Ранк - Безсилието на всемогъщите

Оказало се невъзможно за желаното време да се създаде биологична система на изкуствена база, която да притежава качествата на фенлотите. И така не оставало нищо друго освен да се проникне в космическото пространство, за да се открият в него надарени с разум, генетично здрави същества.“

Модел на Слънчевата система. В преплитащи се елипсовидни орбити около блестяща неподвижна звезда танцуват планети и техните луни. Син пръстен странствува по картината и огражда третата планета и нейната луна. Планетата се върти като синкавобяло кълбо сред мрака на всемира. Тя се приближава и зад бели спирали от облаци се подават очертанията на синьо-зелени континенти. Плиска се синьо море. Изплуват пръстеновидни острови, плискани от прибоя, други — обрасли с палми, колиби върху светъл пясък, хора с кафява кожа.

„Тези надарени с мозък същества са открити в отдалечената на шестнадесет светлинни години слънчева система. Принципът на аслотите за междузвездна изолация не им позволява да докосват чужд живот. Но тъй като се намирали в бедствено положение, волю-неволю трябвало да го нарушат.“

Бял кораб бразди нощното море. Върху предната му част със златни букви е написано името „Дефъдил“. Върху кърмата — знаме, червено-бяло-синьо на хоризонтални ивици. Зелено светещо тяло лети над „Дефъдил“. То е във формата на грахово зърно, с около два метра диаметър. Като сияние по корабните мачти блести светлината на антената му. Върху горната й страна се образува геометрична шарка. Светещи в червено точки, подобни на малки насекоми, изхвърчават в безпорядък оттам. Те проникват през люковете, шахтите за въздух, отворените кръгли прозорци и кацат върху спящите пътници. Насекомите се връщат, шмугват се през отворите. Шарката на антената изчезва. Летящото тяло безшумно се плъзга в звездното нощно небе.

„С крадливи ръце колекторите взели клетки от телесната тъкан на надарените с разум същества с вкопчващи се ръце. Отнасяло се до генетичната информация на клетъчното ядро. От него били създадени идентични с оригинала живи същества, които от своя страна били подложени на целенасочена мутация. По този начин се създали зерматите-албиноси. По функция и външност те отговаряли на всички желания на аслотите.

Аслотите, отдадени единствено на самовглъбението, заобиколени от един свят, в който нямало повече какво да се прави и за какво да се мечтае, след няколко поколения стигнали до убеждението, че всяка производствена дейност била безсмислена. Те решили да се трансцендират и да предоставят планетата на дафотили. Освободили от хибернационното хранилище оригинала-консерват на дафотил и го евгенизирали незначително. За да им се осигури съществуване я духовна независимост, една част от генетичния материал трябвало да бъде трансгенезирана в зермати, подчинени на кефалоидите.

Аслотите се оттеглили в един резерват. За дафотилите започнала Еманципацията.“

Очната лента на съществото-аслот приема зеления цвят на мълчанието. Образът върху екрана на пластичната телевизия избледнява.

Прозвуча весела музика. След миг на неподвижност, членовете на Съвета наскачаха от столовете и започнаха да ликуват оглушително.

Зирто се надигна тежко. Той се чувствуваше излъган, унижен, опозорен. Асмо и Зукинатал значи имаха право! Дафотилите не бяха нищо Повече от същества, облагодетелствувани от чужда култура, предоставени на милостта на предишните си господари. Искаше му се да умре от срам. Непознато чувство го завладя и заплашваше да го надвие. Той се разтрепери, пред очите му паднаха червени парцали, ръцете му се свиха. Този храм на робството трябваше да се разруши на дребни парчета! От него трябваше да останат само отломки.

Той ритна креслото си и се огледа.

Около него членовете на Съвета ликуваха от възторг. Какви глупаци! В несдържан гняв той се хвърли към първия от тях, който бе близо до него, катурна една маса. Чашите издрънчаха на пода. Много добре! Да ги няма! Всичко, което идваше от кефалоидите, означаваше робство. Гледаше ли го някой с упрек?

Зирто хвана Хилко за врата и го разтърси като чувал. Уско застана между тях и се опита да го успокои. Зирто кипна от възмущение, противоречиви чувства почти отнеха разсъдъка му. Без да знае какво прави, той се засили и удари на приятеля си Уско звънтяща плесница.

Асмо долови шум. Този път от трополене, дрънкане на чаши, хаос от възбудени гласове. Вече не един път заплетената акустика го бе лъгала, пропълзявал бе в цяла дузина дупки, от които идваха звуци, но бе откривал само празни помещения и празни броенични кабини.