Николай Райнов - Робът с листчето (Шведска приказка)

— Омъжена ли е?

— Не е и не мисли да се омъжва. Много е горделива. Не поглежда мъже.

— Нека това й бъде недостатъкът. Такава болест се лекува лесно.

Когато взело да се мръква и офицерите усетили, че им се замайват главите, наставали, поздравили домакина с „Ура!“ и „Да живее!“, па се сбогували и си тръгнали с войските. Едни се клатели, други се заваляли, трети едва се влачели.

Като останал сам, благородникът се замислил за княгинята: „Дали е пък наистина толкова хубава, колкото я хвалят? Кой знае! Те бяха малко пийнали… Не бих ли могъл да я видя с очите си?

Я пък да се опитам?“

Извадил той листчето и прочел:

— Робе мой Силферзумуне! Излез!

— Какво ще заповядаш, господарю?

— Щом заспи царската дъщеря, вдигни я на ръце, та ми я донеси. Но гледай да се не събуди.

Малко след това в двореца се явило хубаво легло с дантелени завеси. В него лежала най-хубавата мома на света. Чудо, невидено наистина! Да гледаш, да се ненагледаш! Князът се просто смаял, като я видял. Дълго я гледал и колкото я гледал, толкова повече му се харесвала. Но ето че момата почнала да се пробужда. Той извикал невидимия роб и му заповядал да я пренесе отново в двореца на баща й.

На другата сутрин, щом се събудил, царят погледнал през прозореца — да види стои ли още дворецът.

„Как ще стои? — си мислел той. — Моите войници са го сринали вчера, та и следа не са оставили от него.“

Но каква е тая работа: очите ли го лъжат, или някой се подиграва с него? Дворецът си стърчи на мястото. Слънцето осветлява покрива и кулите! А златните петли блестят ли, блестят! Чудно нещо! Бива ли такава подигравка?

Царят повикал придворните.

— Виждате ли двореца?

Те протегнали вратове, издали глави през прозореца, опулили очи и се загледали.

— Виждаме го, ваше величество. Как да не го виждаме? И слепият би го видял.

— Ами вчера не заповядах ли да го разрушат войските? Защо не са изпълнили повелята ми?

Царедворците не знаят нищо. Те ще повикат военачалника. Той идва, удря крак до крак и шпорите му иззвънтяват. Покланя се, отдава чест.

— Какво ще заповядате, ваше величество?

Царят е ядосан. Той го запитва гневно не им ли е заповядал да разрушат замъка и да обесят стопанина му.

— Тъй вярно, ваше величество, заповядахте ми. Не смея да ви излъжа. Ще ви кажа истината.

И той начева да разказва как е станало всичко. Оня вироглав момък е княз. Той има безбройна войска, въоръжена много по-добре от царьовата. Дворецът му е десет пъти по-голям и сто пъти по-хубав от царьовия. Князът иска мир. Той поздравява негово величество и му желае щастие. Иска да сключи с него съюз. Дори обещава да му дойде на гости тия дни.

Царят е съвсем забъркан. Главата му се върти. Той си снема короната, слага я на масата и се почесва по тила. Макар че е цар, той не може да разбере как се е явил тоя дворец само за една нощ и отде са се взели в царството му толкова враждебни войски.

— Ако оня княз не е дяволът, той трябва да е голям магьосник. Свободни сте.

Всички си излизат. Царят остава сам. Той се отново замисля. Влиза дъщеря му.

— Добро утро, татко — му казва тя и го целува. — Да знаеш какъв чуден сън сънувах тая нощ: нечии невидими ръце ме вдигнаха заедно с леглото и ме пренесоха хей там, сред гората, в новия дворец. Там живее непознат момък, голям хубавец. Такъв хубавец, че няма втори като него. Искам да му стана жена.

— Тъй ли? — викнал царят учудено. — Ти по-рано не искаше да погледнеш мъж, а сега ти се приискало да се омъжваш! Каква е тая работа? Да не ти е направил някоя магия?

— По-рано беше друго — рекла момата. — Сега, откак видях княза, все за него мисля. Не мога да живея без него — искам го.

Царят се смутил. Нищо не можел да каже. Какъв е наистина тоя княз, та обайва хората? Как е можал да уплете дъщеря му, и то насън?

Както седял и мислел, току дочул тържествена музика. Съобщили му, че идва князът с много придворни; всички били облечени разкошно; дрехите им блестели от златна и сребърна сърма и от скъпоценни камъни. Скочил царят и се облякъл в най-хубавите си дрехи. Турил си златната корона. Пременила се и дъщеря му. Застанали на стълбата — да чакат гостите.

Князът пристигнал. Той се поклонил на царя любезно. И оня му отвърнал с любезен поклон. Влезли в големия чертог. Заприказвали се. Князът излязъл не някакъв съмнителен магьосник, а много умен, учен и приятен момък. Говорел толкова сладко, сякаш мед капе от устата му.

Почнало угощението. Князът седнал до царската дъщеря. Тя си не сваляла очите от него. Каквото и да рече той, тя казва: „Да.“ Когато момъкът поискал от царя ръката й, оня рекъл: „Да.“ Само че изказал желание — преди да стане сватбата, да отиде на гости на княза: много му се искало да види двореца и ония чудеса в него, за които разказвали всички с възхищение.